Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
— Какво прави той? — прошепна Риам.
— Пише.
Тиндър събра жлъчна течност в устата си и се изплю. Незнайно защо видът на едрото пискливо копеле, което седеше на неговия пън и пишеше, го изпълваше с жлъч. Каква беше ползата от писането, по дяволите, когато светът беше пълен с нерешени проблеми? Но пък той можеше да върши и много по-лоши неща. Пък и какво можеше да направи Тиндър по въпроса?
Затова той просто си стоеше там, стискаше здраво дръжката на полупразното ведро и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.
— Полковник Горст?
— Да?
Нямаше как да свикнеш с тоя глас, колкото и да уважаваш човека. Беше като на малко изгубено момиче.
— Аз съм лейтенант Кернс. Бях на същия кораб, с който пристигнахте тук… „Неукротимият“ ли беше? „Недосегаемият“? „Не-нещо-си“ беше. — Горст седеше мълчаливо, разгънал няколко листа хартия на дънера между краката си, с поставена до тях мастилница, хванал с изумителна деликатност писалка в едната си ръка и нещо, което приличаше на чаша, в другата. — Гледах ви неведнъж как тренирате на палубата сутрин. — Много от мъжете се бяха събрали, за да гледат. Никой не беше виждал нещо подобно през живота си. — Наистина впечатляващ спектакъл. Разговаряхме за кратко… в един момент.
До известна степен това беше вярно, макар че всъщност почти само Кернс беше говорил.
И този път беше същото. През цялото време Горст го гледаше, потънал в каменно мълчание, присвил хлътналите си очи, и това накара Кернс да започне да дрънка глупости, думите излитаха все по-бързо и по-бързо, докато той казваше все по-малко и по-малко с тях.
— Разговаряхме за причините за конфликта и така нататък, кой участва от самото начало, кой е крив и кой е прав, защо и с каква цел, такива работи. — В името на съдбата, защо просто не млъкне? — И как ще проведе кампанията маршал Крой, и кои дивизии къде ще воюват, и така нататък, знаете. Мисля, че след това обсъдихме по-добрите качества на стирийската стомана в сравнение със сплавите на Съюза за изработването на оръжия и брони, и така нататък. После започна да вали и аз се оттеглих в подпалубните помещения.
— Да.
Колко му се искаше сега на Кернс отново да може да се оттегли в подпалубните помещения. Той се прокашля.
— На мен е поверена охраната на тази част от колоната с провизии. — Горст огледа презрително колоната, което накара Кернс да се закашля засрамено. Колкото и усилия да беше положил, дисциплината ѝ не беше нещо, с което би се гордял никой практичен човек. — Е, всъщност е поверена на мен и лейтенант Пендел и когато ви видях да пишете, си помислих, че може да подновим разговора… Това писмо до краля ли е?
Горст се намръщи. Тоест се намръщи още по-дълбоко и леко помести масивното си, облечено в броня тяло така, сякаш искаше да прикрие листовете хартия.
— Да.
— Като се замисли човек, е наистина забележително, нали знаете, че Негово величество ще чете същите тези думи, докато закусва или дори обядва. Не мога да си представя какво обядва Негово величество…
— Най-различни неща.
Кернс се прокашля.
— Разбира се. Разбира се, че е така. Чудех се дали няма да е нахално от моя страна, дали ще е възможно да ви помоля за лист хартия? Получих писмо от съпругата ми тази сутрин и силно копнея да ѝ отговоря. Разбирате ли, първото ни дете се роди точно преди да отпътуваме.
— Поздравления.
— Наистина. Прекрасен е. — Доколкото можеше да си спомни Кернс, когато бе видял бебето, той си беше помислил, че синът му е изумително грозен, дебел и гръмогласен, но бащите винаги казват, че децата им са красиви, затова той реши да се придържа към тази тенденция и упорито упражняваше онази разсеяна усмивка, която би трябвало да придружава тези думи. Така че я приложи точно сега. — Красиво, красиво момче. Както и да е, ако мога…
Горст му подаде лист хартия.
— Да. Точно. Благодаря ви много. Ще се погрижа да ви я върна при първия удобен случай. Не бих и мечтал…
— Забравете — изръмжа Горст и прегърби масивните си рамене, връщайки се към своето писмо.
— Да. — Кернс отново се прокашля. — Да, разбира се.
— Стига с тези глупости.
Пендел измъкна лопатата от каруцата и тръгна през стъпканите посеви; разкаляната пръст жвакаше при всяка негова стъпка.
— Какво правиш? — чу се пискливият грак на Кернс.
Този глас беше започнал да стърже по нервите на Пендел като тъп бръснач по разранено гърло. И винаги задаваше възможно най-тъпите въпроси.
— Според теб какво правя? — Пендел размаха лопатата срещу него. — Отивам да изкопая тунел до Адуа! — Той се обърна към дърветата и промърмори под носа си: — Проклет глупак.