Господар на желанието

Освен това имаше други неща, които я занимаваха. Като например, да накара Дрейвън да се засмее.

Тя прекара цялото време в мисли как да го направи. Докато дъвчеше печения заек, слушаше как Дрейвън и Саймън говорят за политиката на краля относно франките и скотите. Нищо чудно, че мъжът никога не се смееше. Кой можеше да се засмее на нещо толкова безинтересно и скучно, каквото е политиката?

Това, от което Дрейвън имаше нужда, беше закачка. Да, това можеше да накара очите му да заблестят.

Тя изчака, докато те приключиха разговора си, след което се наведе напред.

– Милорд? – обърна се тя към Дрейвън. –Знаете ли колко византийци са необходими, за да се запали огън?

Докато се протягаше за бокала си, лицето му изразяваше нещо средно между скука и скептицизъм.

– Не мога да си представя.

– Двама – каза просто тя. – Един да запали огъня и един да обърка нещата.

Саймън избухна в смях, но Дрейвън само я погледна косо.

Провал.

Емили забарабани с пръсти, докато мислеше за друга.

– Добре – започна тя отново. – Колко северняка са нужни, за да се запали огън?

– Трима? – отговори хладнокръвно той.

– Не, защо да се притесняват за огън, след като има манастир зад съседния хълм.

Този път към смеха на Саймън се присъединиха още няколко рицаря. Но Дрейвън все още не показваше знак на веселие. Ако не друго, всичко това го правеше да изглежда още по-голям стоик.

– Хайде, Дрейвън – каза Саймън. – Това беше смешно.

Дрейвън не каза нищо, докато отпиваше глътка вино.

– Знаете ли още, милейди? – попита един от останалите рицари.

– Да – каза тя и се обърна да го погледне.

– Колко римляни са нужни, за да запалят огън?

Дрейвън се опита да блокира гласа ѝ от ума си, но поради някаква причина не можеше. Наистина, той бе привикнал към всичко, що се отнася до нея. Начинът, по който вятърът милваше русите кичури на косата ѝ. Начинът, по който светлината от огъня играеше по извивките на лицето ѝ и добавяше блясък в очите ѝ.

Знаеше какво прави тя. И все пак, не можеше да се предпази от това да се забавлява с нея.

– Нямам идея колко римляни са нужни, за да запалят огън – каза рицарят му, Никълас.

– Хиляда и един – обяви тя.

Дрейвън повдигна вежда при отговора ѝ.

– Хиляда и един? – попита той, въпреки намерението си да я игнорира.

– Да. Изисква се императора да заповяда огнището да бъде подготвено, деветстотин деветдесет и девет римски сенатори да пуснат заповедта, и един роб, за да го запали.

Остатъкът от групата му се забавляваше и ако трябваше да си признае, той също го намираше за смешно. Ако беше от типа мъже, който се смеят, щеше да се присъедини към хората си и брат си, но бяха минали прекалено много години.

Вече дори не можеше да си спомни как да се смее.

Емили въздъхна и погледна Саймън.

– Брат ви е твърд мъж.

Дрейвън се задави с виното си.

Тя се намръщи.

– Милорд, добре ли сте? – попита тя, като го потупваше с ръка по гърба.

– Добре съм – каза Дрейвън, след което се отърси от допира ѝ. – Вашият избор на думи просто ме хвана неподготвен.

Саймън избухна в смях още веднъж.