Обсидиановата стая

При това Пендъргаст наполовина се надигна от стола си.

— Диоген? Сигурен ли си?

— Да, дойде от задната част на сградата. Веднага го познах. – Д’Агоста замълча, за да си събере мислите. – В едната ръка носеше куфар.

— И какво стана?

— Той също ме позна. – Лейтенантът преглътна. – Извадих оръжие срещу него. После в залата влезе Констънс.

Пендъргаст пребледня още повече.

— Констънс – повтори той.

— Казах й да застане зад мен, за да я защитя. Покривах Диоген и се готвех да звънна за подкрепление, когато ме халосаха по тила… – Той замълча. – Събудих се в линейката.

Изражението върху лицето на Пендъргаст трудно можеше да се издържи.

— Констънс – каза той сякаш на себе си.

— Всичко е ясно – обади се Лора. – Диоген е имал съучастник, когото Вини не е видял, и той го е ударил изотзад. Посипахме строшената ваза, която вероятно е използвана като оръжие, с дактилоскопичен прах, за да проверим за отпечатъци.

— Мислех, че Диоген е мъртъв – додаде Д’Агоста.

— Всички мислехме така – отговори Пендъргаст и остана на мястото си напълно неподвижен за известно време. След това попита:

— Как реагира Диоген, когато те видя?

— Беше изненадан не по-малко от мен.

— А Констънс? С белезници ли беше? Вързана по някакъв начин?

Д’Агоста помисли малко сред мъглата, която го обгръщаше.

— Не видях нещо подобно.

— Как ти се видя? Гневна? Дрогирана? Принудена?

— Никога не съм могъл да я разгадая. Съжалявам. Носеше чанта през рамо. О, носеше и шапка. Не си спомням как изглеждаше.

— Дърпаше ли се? Каза ли нещо?

— Нищо. Мина зад мен, когато й казах. Запази мълчание.

— Имаше ли оръжие?

Звънът в ушите на лейтенанта се усили.

— Не и такова, което да се вижда.

— Мисля, че Вини вече трябва да си почива – обяви Лора решително.

Пендъргаст не отговори. Втренченият му поглед беше насочен някъде в далечината. Бързо се върна в настоящето. Д’Агоста никога не беше виждал по-ужасно изражение на лицето му и такъв блясък в сребристите му очи.

Той се изправи.

— Винсънт, желая ти скорошно оздравяване.

— Ти самият не изглеждаш особено добре – каза лейтенантът. – Само отбелязвам.

— Ще оставя да се погрижат за мен. Капитан Хейуърд? – той се обърна, кимна й отсечено, завъртя се към вратата и закрачи бързо към нея. Тогава, точно преди отново да изгуби съзнание, Д’Агоста забеляза, че под якето на ФБР агентът носеше черни панталони, накъсани буквално на ивици.