Обсидиановата стая

Д’Агоста вкара цивилната кола под портика и слезе. Беше осем и четвърт и голямата сграда изглеждаше заспала. Тъмен микробус стоеше до бордюра с работещ двигател. На прозореца му имаше плакат на „Юбер“, но това нищо не означаваше. Шофьорът може би беше слязъл да си почине или чакаше за товар в някоя от околните сгради.

Беше тихо и единственият звук беше лекото потрепване на токовете му по камъните, докато приближаваше входната врата. След кратко търсене намери малката ниша, в която беше скрита клавиатурата. Капакът й се отвори, щом го натисна. Извади сгънатото парче хартия от джоба си и набра кода. Чу се приглушено щракване и масивната входна врата се отключи.

Д’Агоста сложи ръка върху топката и я завъртя, после бутна вратата. Тя се отвори безшумно навътре. Пред него лежеше предният коридор, а в неговия край дългата трапезария, потънала в дълбоките преплетени утринни сенки. Остави вратата зад себе си отворена, влезе в трапезарията и отвори уста да повика Констънс Грийн, която според него в момента пиеше чай в библиотеката точно отгоре.

Обаче после размисли и се поколеба. Нещо в потискащата тишина на мястото го обезпокои.

В този момент осъзна нещо. Никъде нямаше запалени лампи, а в тази част на замъка имаше малко външни прозорци. Той самият беше тъмна фигура в едно тъмно помещение. Ако Проктър го видеше така: един черен силует, можеше да предприеме бързи предохранителни мерки, които със сигурност щяха да бъдат неприятни. Той се отдръпна в сенките на една стена и започна да обмисля положението.

Дали не трябваше да позвъни на звънеца? Доколкото си спомняше обаче, такъв нямаше. Освен това, ако нещо не е наред, последното, което би искал, беше да вдигне шумотевица.

Извади мобилния си телефон, направи справка в списъка с контакти, намери телефона на Проктър и го набра. Звънна осем пъти, преди връзката да прекъсне. Нямаше гласова поща.

Д’Агоста поклати глава. Това беше лудост. Позволяваше да бъде сплашен. Пъхна телефона обратно в джоба си и тръгна надолу през трапезарията към голямата бална зала. Това голямо и елегантно пространство беше малко по-добре осветено и той спря под мекия блясък на дървените витрини, подредени покрай стените. Различните съкровища бяха подредени зад стъклото или стояха на декоративни стенни лавици. Вдясно от него беше двойната врата, която водеше в библиотеката. Той я наближи, за да обяви своето присъствие с дискретно почукване.

Докато крачеше по мраморния под, в помещението влезе мъж, който излезе от коридор в далечната страна на залата. Беше облечен в тъмносив костюм и носеше скъп куфар с плоски страни в едната ръка. Докато Д’Агоста попиваше гледката пред себе си: висок, слаб, рижа коса, спретнато подстригана брадичка а ла Ван Дайк, почувства как замръзва в шок и неверие.

Познаваше този мъж, ако не от снимките и реконструкциите, които Пендъргаст му беше показал, то от очевидната прилика на този човек с неговия брат. Не може да бъде – помисли си той. – Не, това е невъзможно.