Царицата на Палмира [Златните вериги]

Беше пищно и кърваво. Дразнещо и разочароващо.

Празниците на жриците на Кибела, великата майка на империята, приключваха. По този повод Аврелиан трябваше собственоръчно да принесе в жертва един бик. Кръвта му се беше ляла през целия ден.

Градският въздух беше треперил от виковете и самобичуванията на молещите се жреци. Когато се здрачи, най-после отново стана тихо. Обаче римското небе изглеждаше изтощено.

Слънцето, самото то добре напоено с кръв, сякаш беше ужасно равнодушно към съдбата на хората, които отстъпваше на нощта, докато потегляше към другото полукълбо на света.

Дали беше заради смъртта на Юлия Корделия? Дали заради умората от политическите борби и несигурност? Заради интригите на Пулиний или лицемерните приказки в сената? Или заради страха от странната и засилваща се лудост на Улпия?

Аврелиан никога не се беше чувствал толкова изтощен и неудовлетворен. Въпреки че през последните дни Рим му беше показал своето признание. Признание, което жителите му отдаваха към един от най-могъщите мъже в империята. Но това могъщество беше толкова безполезно!

О, колко съжаляваше той за доблестното време на битките! Когато беше достатъчно да победиш или да умреш. Да се подчиниш на присъдата на сабите и боговете, без да жертваш друго, освен себе си.

Колко пъти преди битките той се беше оставял на волята на Митра и на Непобедимия Бог Слънце? Колко пъти беше долавял дъха им във всяка част от тялото си, в кръвта, която пареше в слепоочията му?

Днес боговете мълчаха.

Трябваше ли да приеме помирението с Галиен? Да последва благоразумните съвети на Пулиний? Или да се остави на високомерната ярост на Клавдия?

Трябваше ли да започне стълкновение, както искаха стотици, може би хиляди командири? Или да се откаже от него, рискувайки да го обвинят в слабост, да изгуби уважението на легионите, подкрепата и може би привързаността и любовта на Клавдия и Максим?

Нищо не му помагаше да направи избора си. Нищо не осветяваше пътя му. Беше похарчил цяло богатство за предсказания. Но всички знаци бяха противоречиви.

Той беше сам.

Сега пурпурната окръжност на слънцето се разкъсваше от кипарисите, стените и храмовете по хълма Авентин20. За кратко червената сфера се разтвори като хълбоците на жена върху неприличната изпъкналост на хълма Тестак.

[* Най-южният от седемте хълма на Рим. – Б.р.]

Остана само една капка кръв. Денят свърши.

Аврелиан потръпна. Ръката му потърси неволно топката на дръжката на късия меч, който носеше винаги под тогата си. Първият от боговете отново беше останал мълчалив и загадъчен.

Той си пожела да види в червенеещия се хоризонт лицето на Юлия Корделия. Но откри там само първите нощни сенки. Тяхната мрачна двусмисленост му напомняше за безумията на Улпия.

Нима миналата нощ, изтъквайки като предлог празниците на Кибела, тя не беше пожелала да се люби в една кална баня с робините, преди да му се предложи? А по-предишната, след като беше накарала да я гримират като фавн, беше поискала спермата на своя съпруг върху корема си, за да се намаже с нея, като я смеси с кръв от бик.