Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Какво означава това?
— Ако нашата султанка позволи, ще освободим момичето. Нека търси щастието си навън.
Тишина...
На Руслана ѝ беше дошло до гуша да изучава килимите по земята. Докато чакаха решението на жената, времето сякаш спря. И тъй като отговорът на валиде султан се бавеше, Сюмбюл ага направи едно последно усилие.
— Опасявам се, господарке… Да пази Бог… Един ден това момиче да не погуби нашия владетел в заслеплението си…
Главният евнух не довърши думите си.
— Пу, пу, пу! Пепел ти на устата! — уплашено го прекъсна Хафса султан. — Да не чуе дяволът какви ги говориш! Какво търси една луда в харема? Позволявам. Разреши проблема, както се налага.
Победа! Победа! Победа! Докато Руслана крещеше радостно наум, лицето на Сюмбюл ага дори не трепна, не се появи и сянка от някакво чувство. Та и защо да се вълнува? Нали беше разрешил проблема. След като имаше заповед да изхвърлят момичето от двореца, никой вече нямаше да го търси или да пита за него. Дори и някой да се поинтересуваше, отговорът на Сюмбюл ага беше готов: „За кого питате, султанке, за онова побъркано гръцко момиче ли? Кой знае къде е? Дано съдбата му се е усмихнала“.
Ала Руслана нямаше никаква представа какво се върти в главата на Сюмбюл. Тя се радваше, защото мислеше, че ще изгонят Деспина от двореца. Веднъж изритана навън, гъркинята можеше да говори каквото си иска. Кой щеше да повярва на жена, прокудена от харема.
— Аз съм майката на владетеля. Приближи се, момичето ми.
Този път гласът на жената се стори на Руслана като радостна мелодия.
— Пренебрегнах те заради някаква нахалница. Разрешихме този проблем. Сега вече можем да си поговорим.
Руслана не се престрашаваше да помръдне. Жената, чието лице все още не беше зърнала, я приканваше да направи крачка към щастието си. Една стъпка ли оставаше, за да достигне целта си? Я стига, глупости! Дори и жената да я харесаше, това не означаваше, че би издържала и изпита пред султан Сюлейман.
Когато видя, че момичето, нежно и крехко като върбова клонка, не мръдва от мястото си, Хафса султан каза ласкаво:
— Доближи се, чедо.
Руслана тръгна напред, носейки се грациозно, както я бяха научили в Крим.
— Значи ти си Александра, която майката на Айше ханъм е поверила на снаха си Ай, съпругата на кримския хан?
Без да издава звук, Руслана възрази с леко движение на главата. Как щеше да каже на самата майка на владетеля, че името ѝ вече е Руслана.
— Вашата робиня би искала вече да я наричат Руслана, султанке — намеси се навреме Сюмбюл. — Решила е, че името Александра затруднява обитателите на харема.
— Значи искаш да ти казваме Руслана?
Тя отново поклати безмълвно глава. Този път кимването ѝ означаваше съгласие.
— Е, щом това е желанието ти, така да бъде. Освен това е подходящо за мястото, от което идваш. Измислила си го много уместно. Дали рускиня, или Руслана…
Тишина.
Руслана усещаше какво се крие зад това мълчание. Майката на падишаха я оглеждаше от глава до пети. Може би я сравняваше с Гюлбахар хасеки, най-скъпата жена на сина ѝ. Претегляха я везните на валиде султан, последната преценка преди основното изпитание.
„Колко е изящна!“, помисли си Хафса султан. Не беше висока като Гюлбахар, но беше изключително фина и грациозна. А беше и много млада. Много по-млада от Гюлбахар. Свежа като полско цвете.
— Вдигни глава, чедо.
Ето че моментът беше дошъл. Най-накрая щеше да се срещне очи в очи с майката на османския падишах, за чиято любов и трон искаше да се бори. С цялото си същество усещаше, че този пръв поглед беше много важен. Първо бавно се поклони с уважение. Сетарет калфа я беше предупредила:
— Ако султанката поиска нещо от теб, красавице, не го прави веднага. Първо се поклони и я поздрави.
— Защо?
— Поклонът означава „на вашите заповеди съм“, затова. Първо ще се поклониш, после ще изпълняваш.
— А защо веднага да не я изпълня?
— Не може. Така е прието при дворцовите дами.
Руслана си помисли, че тогава е прието грешно, но все пак сега направи онова, което подобаваше на една дворцова дама. Леко се поклони. Вдигна глава към източника на светлината, чиито лъчи беше усетила, но който все още не беше видяла, тъй като до този момент очите ѝ бяха забити в копринения килим. Погледите им се срещнаха за първи път. Светлината заслепи Руслана. Жената седеше величествено върху великолепен диван пред големия прозорец, изглеждащ като седефена гравюра на стената, украсена със зелен и бял порцелан. Тъй като слънцето я осветяваше отзад, за момент Руслана не можа да види лицето, останало в сянка, и нададе лек вик. От този неочакван писък сърцата на помощничките и слугините на Хафса султан подскочиха.