Хюрем. Московската наложница

Този път гласът на жената се стори на Руслана като радостна мелодия.

— Пренебрегнах те заради някаква нахалница. Разрешихме този проблем. Сега вече можем да си поговорим.

Руслана не се престрашаваше да помръдне. Жената, чието лице все още не беше зърнала, я приканваше да направи крачка към щастието си. Една стъпка ли оставаше, за да достигне целта си? Я стига, глупости! Дори и жената да я харесаше, това не означаваше, че би издържала и изпита пред султан Сюлейман.

Когато видя, че момичето, нежно и крехко като върбова клонка, не мръдва от мястото си, Хафса султан каза ласкаво:

— Доближи се, чедо.

Руслана тръгна напред, носейки се грациозно, както я бяха научили в Крим.

— Значи ти си Александра, която майката на Айше ханъм е поверила на снаха си Ай, съпругата на кримския хан?

Без да издава звук, Руслана възрази с леко движение на главата. Как щеше да каже на самата майка на владетеля, че името ѝ вече е Руслана.

— Вашата робиня би искала вече да я наричат Руслана, султанке — намеси се навреме Сюмбюл. — Решила е, че името Александра затруднява обитателите на харема.

— Значи искаш да ти казваме Руслана?

Тя отново поклати безмълвно глава. Този път кимването ѝ означаваше съгласие.

— Е, щом това е желанието ти, така да бъде. Освен това е подходящо за мястото, от което идваш. Измислила си го много уместно. Дали рускиня, или Руслана…

Тишина.

Руслана усещаше какво се крие зад това мълчание. Майката на падишаха я оглеждаше от глава до пети. Може би я сравняваше с Гюлбахар хасеки, най-скъпата жена на сина ѝ. Претегляха я везните на валиде султан, последната преценка преди основното изпитание.

„Колко е изящна!“, помисли си Хафса султан. Не беше висока като Гюлбахар, но беше изключително фина и грациозна. А беше и много млада. Много по-млада от Гюлбахар. Свежа като полско цвете.

— Вдигни глава, чедо.

Ето че моментът беше дошъл. Най-накрая щеше да се срещне очи в очи с майката на османския падишах, за чиято любов и трон искаше да се бори. С цялото си същество усещаше, че този пръв поглед беше много важен. Първо бавно се поклони с уважение. Сетарет калфа я беше предупредила:

— Ако султанката поиска нещо от теб, красавице, не го прави веднага. Първо се поклони и я поздрави.

— Защо?

— Поклонът означава „на вашите заповеди съм“, затова. Първо ще се поклониш, после ще изпълняваш.

— А защо веднага да не я изпълня?

— Не може. Така е прието при дворцовите дами.

Руслана си помисли, че тогава е прието грешно, но все пак сега направи онова, което подобаваше на една дворцова дама. Леко се поклони. Вдигна глава към източника на светлината, чиито лъчи беше усетила, но който все още не беше видяла, тъй като до този момент очите ѝ бяха забити в копринения килим. Погледите им се срещнаха за първи път. Светлината заслепи Руслана. Жената седеше величествено върху великолепен диван пред големия прозорец, изглеждащ като седефена гравюра на стената, украсена със зелен и бял порцелан. Тъй като слънцето я осветяваше отзад, за момент Руслана не можа да види лицето, останало в сянка, и нададе лек вик. От този неочакван писък сърцата на помощничките и слугините на Хафса султан подскочиха.