Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Какво стана, момичето ми?
Руслана не отговори.
Какво да каже сега?
Докато умуваше какво да отговори, неволно бе пристъпила още крачка-две към валиде султан. Няколко помощнички я изгледаха завистливо. Момичето сякаш не ходеше, а се носеше върху облаци. Тази походка докосна струните в душата и на Хафса султан. Напомни ѝ за моминските години. „Ах, да я беше видяла, когато се носеше така! Връхлетяха я спомени за дните, когато бе дошла като наложница на Селим хан след Айше ханъм от Крим. Тя не бе успяла да роди син на Селим. Но не бе отритнала новодошлата Хафса, а напротив, бе я научила на добри обноски и порядки. Хафса не само бе усвоила въздушната походка на кримските жени, но се бе издигнала от наложница в хасеки, а после и във валиде султан. Ала времето бе заличило спомена за това ефирно придвижване. Ех, въздъхна тя. Колко ли години бяха минали, откакто не беше вървяла така? Тридесет или може би четиридесет? Дали можеше все още да се плъзга върху пръстите на краката си? Кой беше научил това момиче? Гюлдане султан или Ай ханъм?
Руслана прикри уста с фината си ръка, наведе се и погледна по-отблизо възрастната жена. Няколко дворцови дами, насядали в краката на валиде султан, и изправилите се до стените прислужници започнаха да шепнат слисано. Как си позволяваше московчанката подобно нещо? Как можеше да се доближава толкова до майката на владетеля и да я гледа така предизвикателно в лицето? Такова неуважение не се е виждало и чувало! Сюмбюл ага изобщо ли не възпитаваше тези момичета?
— Кажи, чедо. Какво те учуди толкова много?
И възрастната жена оглеждаше Руслана със същото внимание. Колко беше хубава! Колко беше млада! Гъстите ѝ червени коси се сипеха на вълни върху раменете ѝ. Белият бродиран воал на главата ѝ придаваше особено очарование на невинната ѝ хубост. Жената възкликна: „О, боже!“. Какво имаше в очите на това момиче? На шарената светлина в стаята изглеждаха ту синьо-зелени като море, ту черни като нощ. Очите ѝ ли омагьосваха човек, или погледът ѝ? А какво да се каже за тези плътни устни под носа, издаващ твърда воля, от които бликаха страст и желание, способни да вземат ума на всеки мъж? Лебедова шия, тесни рамене, съразмерни със слабичкото ѝ тяло, едри за възрастта ѝ гърди, които сякаш се бунтуваха под долната ѝ риза, тъничка талия и закръглени, приканващи бедра. „Може би не е зашеметяваща красавица, но притежава някакво свое обаяние“, помисли си Хафса султан.
След като реши, че е огледала момичето обстойно, жената се сети, че все още не бе получила отговор на въпроса си. Когато отново повдигна глава и погледна девойката в очите, не можа да повярва. Обърна се към всички наоколо, сякаш питаше и те ли виждат същото. Да, всички го виждаха. Московчанката ронеше сълзи — тайничко и тихо. Прислужниците си разменяха погледи, изумени от това невиждано и нечувано нещо! Валиде султан, дамите и прислужниците известно време останаха загледани в бисерните сълзи, които се сипеха от очите на момичето, напомнящи навлажнени гроздови зърна. Първа се окопити Хафса султан:
— Какво стана, момичето ми, защо плачеш? Не се страхувай, кажи!
— Много приличаш на майка Гюлдане.
Макар и да се беше обърнала към майката на владетеля по леко грубоват начин, мелодичният глас на девойката преливаше от всякакви емоции: болка, тъга, учудване, радост. Валиде султан трепна, чувайки името на майката на първата жена на мъжа си, и потърси и най-малка следа от лицемерие и фалш в този глас, но не можа да открие такива. Значи момичето беше обикнало силно жената.
— Може би неслучайно казват, че някои хора си приличат, момичето ми!
Опита се да си спомни лицето на Гюлдане султан, която беше видяла един-два пъти по време на заточението на хан Менгли Герай в Истанбул. В мислите ѝ изплуваха само красивите ѝ дръпнати очи.
— Дъще, горката Гюлдане султан увяхна като роза.
Руслана отговори на този въпрос с кимване и тихичко хлипане.
— Ти плачеш за жена, която не е твоя кръвна роднина, така ли?
— Аха.
— Значи плачеш за една чужда старица, макар и да се е държала с теб като майка, така ли, красивото ми момиче?
— Да. — Отговорът беше придружен от ново прихлипване.
Възрастната жена се взира дълго в лицето ѝ. Отново потърси лъжа и лицемерие в тези мокри от сълзите очи. Нямаше. Момичето плачеше от сърце, проливаше сълзи само защото се беше сетило за жената, която бе приело като майка.
— Сълзите ти придават величие, чедо — каза тихо.