Хюрем. Московската наложница

И възрастната жена оглеждаше Руслана със същото внимание. Колко беше хубава! Колко беше млада! Гъстите ѝ червени коси се сипеха на вълни върху раменете ѝ. Белият бродиран воал на главата ѝ придаваше особено очарование на невинната ѝ хубост. Жената възкликна: „О, боже!“. Какво имаше в очите на това момиче? На шарената светлина в стаята изглеждаха ту синьо-зелени като море, ту черни като нощ. Очите ѝ ли омагьосваха човек, или погледът ѝ? А какво да се каже за тези плътни устни под носа, издаващ твърда воля, от които бликаха страст и желание, способни да вземат ума на всеки мъж? Лебедова шия, тесни рамене, съразмерни със слабичкото ѝ тяло, едри за възрастта ѝ гърди, които сякаш се бунтуваха под долната ѝ риза, тъничка талия и закръглени, приканващи бедра. „Може би не е зашеметяваща красавица, но притежава някакво свое обаяние“, помисли си Хафса султан.

След като реши, че е огледала момичето обстойно, жената се сети, че все още не бе получила отговор на въпроса си. Когато отново повдигна глава и погледна девойката в очите, не можа да повярва. Обърна се към всички наоколо, сякаш питаше и те ли виждат същото. Да, всички го виждаха. Московчанката ронеше сълзи — тайничко и тихо. Прислужниците си разменяха погледи, изумени от това невиждано и нечувано нещо! Валиде султан, дамите и прислужниците известно време останаха загледани в бисерните сълзи, които се сипеха от очите на момичето, напомнящи навлажнени гроздови зърна. Първа се окопити Хафса султан:

— Какво стана, момичето ми, защо плачеш? Не се страхувай, кажи!

— Много приличаш на майка Гюлдане.

Макар и да се беше обърнала към майката на владетеля по леко грубоват начин, мелодичният глас на девойката преливаше от всякакви емоции: болка, тъга, учудване, радост. Валиде султан трепна, чувайки името на майката на първата жена на мъжа си, и потърси и най-малка следа от лицемерие и фалш в този глас, но не можа да открие такива. Значи момичето беше обикнало силно жената.

— Може би неслучайно казват, че някои хора си приличат, момичето ми!

Опита се да си спомни лицето на Гюлдане султан, която беше видяла един-два пъти по време на заточението на хан Менгли Герай в Истанбул. В мислите ѝ изплуваха само красивите ѝ дръпнати очи.

— Дъще, горката Гюлдане султан увяхна като роза.

Руслана отговори на този въпрос с кимване и тихичко хлипане.

— Ти плачеш за жена, която не е твоя кръвна роднина, така ли?

— Аха.

— Значи плачеш за една чужда старица, макар и да се е държала с теб като майка, така ли, красивото ми момиче?

— Да. — Отговорът беше придружен от ново прихлипване.

Възрастната жена се взира дълго в лицето ѝ. Отново потърси лъжа и лицемерие в тези мокри от сълзите очи. Нямаше. Момичето плачеше от сърце, проливаше сълзи само защото се беше сетило за жената, която бе приело като майка.

— Сълзите ти придават величие, чедо — каза тихо.