Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

А колкото до говоренето – и без това не говореше с никого. Михримах никак не можеше да свикне с необичайната тишина в харема. Но преди поне нейният смях нарушаваше тази тягостна атмосфера, но откакто премина от детската в юношеската си възраст, секна всякакъв звук.

Понякога й се струваше, че се задушава. Боеше се, че това безмълвие ще я премаже до смърт.

В такива дни, дори и да нямаше вътрешен порив, тя грабваше уда или майчината си балалайка, засвирваше и запяваше с цяло гърло, и то в най-високите октави. Това бе истинският й бунт срещу притискащата я отвред гробовна тишина.

Есма забеляза, че господарката й я измери с поглед, но не реагира. С течение на годините тя се бе научила да не издава с очи душевните си терзания, страховете, надеждите, вълненията, емоциите, а да ги скътва някъде дълбоко в подсъзнанието. Но ето че откакто се върна от пазара на стръмната улица, се чувстваше странно. Дори извършеното в двореца бракосъчетание не успя да разсее обсебилите я тревоги. Непрестанно се питаше: „Дали и моят баща ме е търсил така, както възрастният човек, когото видях на пазара?“

Михримах я погледна крадешком още веднъж. В обширната стая не се чуваше нищо друго, освен диханието на тях двете и звукът от забиването на иглите им в изпънатия плат, както и изтеглянето им оттам. Бодна иглата отдолу, извади конеца отгоре и рече:

– Ще ми подадеш ли ибришима със сърмата?

Сред тази гробовна тишина шепотът на Михримах прозвуча в ушите на Есма като крясък. Стресна се. Огледа се наоколо за поискания от господарката ибришим. Нямаше го. Потърси го още известно време, Накрая го видя съвсем близо до принцесата. Помисли си да й отговори: „При вас е“, но се отказа. Надигна се от постелката и пресегна към ибришима до седналата на дивана Михримах.

– Остави го, да си стои там! – обади се принцесата. – Знам, че е там.

Есма я погледна изумено. Михримах й улови погледа.

– Надявах се, Есма, че може да речеш: „Ами нали е при вас, принцесо!", От известно време си като отнесена от вихъра!

Момичето не й отговори. Задоволи се само с нещо като усмивка.

„Според майка ми, аз говорих даже повече, отколкото трябва!“ – си помисли Михримах. Само че това мълчание я съсипваше. Още повече че сега я човъркаше любопитството.

– Какво стана, дадъ? – попита, без да прекъсва бродерията си. – Какво те мъчи? В деня, когато се върна от пазара, беше ни жива, ни умряла. Тогава ли ти се случи нещо? Ти размени дума с мен единствено в деня на бракосъчетанието. И то – от немай-къде!

Наистина, Михримах не беше единствената, която говореше само на себе си и на стените.

Такава беше съдбата на харема. Каквато и да си – гувернантка или принцеса, няма да говориш. Единствената разлика беше тази, че принцесите не ядяха бой заради говорене.

От първия ден на пристигането си в двореца Есма разбра какво е забраната. Както и всеки друг. Не приказвай, ако не те питат нещо. Не задавай въпроси. Не говори високо. Научи се да изразяваш болката с жестове. Никога не се заливай в смях. Набързо разбра и с каква цена се заплаща погазването на забраните. Например, да се залееш в смях костваше три удара с бодлива пръчка от шипка. Да приказваш, без да са те питали за нещо, зависеше от човека, с когото приказваш.