Света троица [Войните на Розите-2]

В продължение на цял час Уорик наблюдаваше безстрастно как стена от щитове и пиконосци нападат бариера с височината на конник. Цяла сутрин той криеше яда си. Както баща му, така и Йорк си имаха своите причини да бъдат тук, но и двамата бяха вързали ръцете на капитаните, които командваха. Йорк бе искал да се срещне и да се помири с краля, а бащата на Уорик целеше единствено да се добере до лордовете Пърси. Като резултат бяха изпуснали всички шансове да използват по-голямата част от армията, която бяха довели в Сейнт Олбънс. Ако Уорик беше в състояние да накара слънцето да изгрее отново, знаеше, че би посрещнал краля на пътя, на открито. Крал Хенри щеше да е принуден да се предаде, иначе те щяха да изколят колоната му, като надделеят поради многочислеността си откъм войници и стрелци. Вместо това баща му и Йорк някак си бяха смогнали да се поставят в позиция, в която три хиляди мъже трябваше да се промъкват през тесните улички на града. Огромното им преимущество откъм хора беше почти безполезно и той можеше единствено да благодари на Господ, че стрелците му бяха там, за да затрудняват стрелбата на уелсците от другата страна. Без неговите червенодрешковци щеше да е истинско клане — въпреки това барикадите оставаха, като всяка страна се пробваше върху тях.

Уорик стисна челюсти в отчаяние. Беше се отказал от идеята да подпалва още щом видя дървените къщи от двете страни. Целият град щеше да се превърне в пещ, а после и в гробница за краля. Йорк недвусмислено нареди, че няма да търпи подобни действия, и сега на войниците им оставаше само да се напрягат, да се бият и да умират, без да могат да преминат.

Уорик пришпори коня си и мина по-нататък по линията на задните стени. Виждаше камбанарията на църквата Сейнт Питър над града и усети, че го наблюдават. Показа интереса си единствено с внезапното присвиване на очи, но то не бе видимо за околните. Сейнт Олбънс беше древен град и се разпростираше от главните улици във всички посоки. Някои домове имаха градини в задния си двор, а покрай една голяма бяла къща видя къса дървена ограда. Зад нея като че имаше открито пространство, сякаш пролуката беше по протежение на цялата ѝ страна.

Кралските войници бяха блокирали пътищата, затуй, естествено, баща му и Йорк атакуваха бариерите. Колкото по̀ се вглеждаше, толкова повече се чудеше дали не са пренебрегнали някой друг път към града. Уорик се беше бил в Лондон, когато Джак Кейд и хората му от Кент атакуваха столицата. Може би точно този луд бяг по страничните пътища и превиването на две в тъмното го накараха да потърси друг начин да се заобиколят препятствията.