Право на милосърдие

Това, последното, не беше приоритет единствено на Джиоти. Почти всички федерални съдии постъпваха по същия начин, за да избегнат евентуалните конфликти на интереси, за да отговарят на тежкото бреме на решенията, които вземаха всеки ден… Те бяха принудени да се откажат от всички контакти, създадени по време на обикновения си живот — както лични, така и делови. Това е неразделна част от живота на федералния съдия. Онзи, който не е очаквал този факт и не е бил подготвен за него, впоследствие е изпитвал само горчиви разочарования.

Дори отчаяние.

Федералният съдия не може да има приятели в обикновения смисъл на думата. Не защото липсват хора, на които да се довери. О, не. Причината е друга. С течение на годините (а този пост е пожизнен) той рано или късно се натъква на такива дела, чието решаване засяга някой от близките му, някой приятел, или обикновен познат…

Едно случайно приятелство, едно съвсем невинно мнение за познат човек, една неподходяща връзка, дори прекалената привързаност към син или дъщеря — всичко това нарушава свещената обективност на закона.

Пат Джиоти добре знаеше, че благодарение на всичко това федералните съдии живееха в един плътно затворен кръг, бяха нещо като голямо семейство. Но дори и вътре в това семейство истинските приятелства бяха малко, тъй като железните изисквания на репутацията не ги позволяваха.

Знаеше и друго — профанските прояви на Марио никога няма да доведат до загуба на поста му, но винаги заплашват репутацията му. А Пат Джиоти — отгледана и възпитана според изискванията на този Девети кръг, нямаше абсолютно никакво намерение да допуска подобно нещо. Тя също бе направила немалко жертви в името на кариерата на съпруга си: жертви по отношение на личните си контакти, развлеченията, интимността към четирите им деца, младостта си… Целия си живот…

Но подобни мрачни мисли рядко се задържаха в главата ѝ. Те бяха забранени, нямаха място там. Марио Джиоти е федерален съдия. Някой ден, при малко късмет, той със сигурност ще стане член на Върховния съд, а дай боже — и негов председател. Това беше голямата им мечта, за чиято реализация не спираха да работят нито за миг. Заедно.

Партньорите им от злощастната игра отново се появиха.

— Ужасно съжалявам! — изломоти Джо. — Увлякох се, исках да победим на всяка цена, но…

— Не ставайте глупав! — прекъсна го с повелителен тон Пат. — Играта затова е игра. Всеки иска да победи, иначе тя губи смисъла си. Нали така, Марио?

Съдията отмести кърпата от носа си. Очите му бяха топли, но усмивката — малко зла.

— Една от вечните истини на живота, Джо — каза той, отпи глътка минерална вода и добави: — Не се безпокойте за мен, вече се оправих. Това може да се случи на всеки…