Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Ето защо изчаках късния следобед и се промъкнах при лечителите. Вече се бях убедил, че почти всички заети в малката работилничка за ужаси приключват работата си рано. Не виждах причина да не се отбия там — единствената реална опасност бе да се натъкна на самия доктор Пон. Оценявах по достойнство силата му на магистър и изобщо не се стремях да се сблъскаме като врагове. Постарах се да се появя точно по времето за вечеря с надеждата пътят да е чист и не се излъгах. Не заварих никого.
Бързо се шмугнах в помещението, което винаги ще наричам „моргата“ и видях десетте унесени момичета. Побързах да отида при дребничката неподвижна Тай и загледан в нея, се опитах да избистря намеренията си. До този миг си представях, че идвам за нещо като сбогуване. Но сега вече разбирах, че не мога да я оставя на нежните грижи на доктор Пон…
Взирах се поред във всяко момиче сред все по-гъстия здрач. Да, тук никой нямаше нужда от осветление, но в падащия мрак залата изглеждаше особено подходяща за складиране на трупове. Та те наистина са мъртви, казах си тъжно. Ходещи покойници. Онова, което древните суеверия бяха изобразявали само като кошмарен сън, бе станало действителност благодарение на извратената местна наука. Бих искал да отнеса всички, ако ми е по силите. Не се съмнявах, че каквото и да им е причинил един луд, все ще се намерят нормални хора, които да поправят стореното… но бях безпомощен.
Без много-много да се замислям, вдигнах Тай от постелята и тръгнах обратно към убежището си в тайния проход. Почти не усещах тежестта й. Ако не беше нейното тихо, едва доловимо дишане, щеше да прилича на кукла, а не на жив човек. След малко поех по предварително избрания път за бягство. Надявах се да се е стъмнило напълно, когато стигна изхода. Почти се бях спуснал под лявата стена на замъка, когато изведнъж осъзнах, че съм направил страхотна глупост, като взех Тай. Ако някой се върнеше в лабораторията и видеше, че я няма, веднага щяха да се досетят къде съм.
Но да я изоставя сега беше равносилно на хладнокръвно убийство. И освен това нищо нямаше да спечеля, защото постелята й в „моргата“ щеше да си остане празна. Глупост или не, връщане назад нямаше.
Макар че, ако бях зарязал Тай, щеше да ми тежи на съвестта, предстоящото не будеше у мен никакви угризения. Някъде из дебелите книги със закони има определения за различните видове убийства, а това, което се канех да извърша, попадаше в категорията „неизбежни“.
Отвъд ниския тунел започваше имението, откритият свят… и там стояха двама млади надзиратели от така наречените войски на Артур. Ако само подушеха къде съм, можеха да ми причинят страшна болка, да ме вцепенят на място, докато вдигнат тревога. Предпочитах да мина без подобни произшествия, а това означаваше да ликвидирам стражите. Щеше ми се и в момента да имам силата, позволила ми да превърна Кронлон в пепел или да възстановя стола от няколко жилави стъбла; ала се налагаше да се справя и без нея. Бях изправен пред проблема как да отстраня двама неприятели, до които тъй или иначе трябваше да се добера.
Разбира се, на моя страна бе предимството на изненадата. Нито бяха телепати, нито имаха други особени дарби, с които да ме открият. Сигурно просто съзнаваха добре мощта си и бяха сигурни, че засега съм лишен от подобна, така че очаквах да са непредпазливи.
Разнищвах няколко различни варианта как да ги подмамя при себе си, когато ми се мярна идеята, че Тай подхожда идеално за отвличане на вниманието… стига да направлявам нейните действия с лекотата на доктор Пон. Пуснах я да стъпи на студения камък — достатъчно далеч от изхода, за да не могат да ни чуят.
— Тай, отвори очи — заповядах тихичко.
Клепачите й трепнаха и откриха очите. Отдъхнах си с облекчение заради надеждата, че няма да е толкова трудно, колкото си представях, но все пак трябваше да внимавам.
— Тай, изправи се и застани с лице към мен.
Тя отново ме послуша и аз се почувствах много по-уверен. Макар още да не знаех колко заповеди наведнъж може да изпълни…
— Тай, кажи ми съвсем тихо „здравей“.
— Здравей — изрече тя безизразно, с лишен от живот глас.
Потръпнах. Е, сега бе моментът да видя с колко сложни указания ще се справи.
— Тай, искам да направиш две крачки напред, да спреш, да се обърнеш, да вдигнеш дясната си ръка и да кажеш „ела тук“.
Това стигаше за проверката.
Тя постоя неподвижно още секунда, после извървя двете крачки, обърна се и изпълни безупречно останалото. Усетих някаква особена еротична тръпка, докато я гледах. Какво послушание… мечта за някой хормонясал хлапак, само че на мен повече ми намирисваше на некрофилия.