Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
— Да, сигурно щеше да чакаш — съгласи се Анджи — и да се побъркваш през това време! Затова върви. Но… Тари, после непременно се върни при нас.
Признавам, че почти бях готов да зароня сълзи. Прегърнах и целунах двете си жени, после те награбиха Чин. Помълчах, докато я пуснат и й казах:
— Ще ми се да не идваш с мен. Помисли още веднъж. Те ще имат нужда от теб тук. Особено ако…
Предпочетох да не довърша изречението.
— Където си ти, там съм и аз — натърти Чин. — Няма да чакам тук и да се питам какво може да е станало.
— Добре — въздъхнах. — Време е.
Излязохме на двора, където вече се събираха другите от групата. С нас двамата ставахме дванадесет. Щеше да ни води опитната севернячка Хоно. Също като останалите и тя бе родена в дивата пустош. Свободните племена имаха обичая да дават само по едно име на децата, ако това не водеше до бъркотия.
От няколко дни се упражнявахме с оръжията и доколкото можех да преценя, Чин се оправяше по-добре от мен с лъка и копието. Аз пък си припомних основите на фехтовката и виждах, че благодарение на сегашните си мощни мускули ставам опасен с меча. Уви, той все пак беше оръжие за близък бой. Как ми липсваха онези две пушки, останали на дъното на помийната яма!
Сбогувахме се прочувствено още веднъж, като всички се преструвахме, че не се случва нищо страшно. Все пак и двамата с Чин си отдъхнахме, когато убежището остана зад нас. Естествено не защото изповядвахме правилото „Далеч от очите — далеч от сърцето“. У мен бе започнала да крепне увереността, че ако не потеглим веднага, няма да помръдна оттук. Бях открил близостта и обвързващите чувства, за които преди дори не подозирах, а сега отново им обръщах гръб, за да върша работа за една система, в която вече изобщо не вярвах. Предпочитах да внушавам и на себе си, и на Чин, че правим всичко това заради собствената си безопасност, за да опазим планетата, а не поради някаква външна и чужда сила. Не можех да забравя обаче как ме привличат предизвикателствата, нито пък че още трима мои двойници са на Харон, Лилит и Цербер. Не понасях мисълта, че поне един от тях ще успее, а аз ще се проваля. И жадувах безплодно да науча нещо повече за участта им.
Поне не бяхме принудени да извървим целия път пеша. Имахме четири шейни, теглени от опитомени вети. Натоварихме на тях оръжията, припасите и преносимите си палатки. Шейните се оказаха добри возила за такива условия, макар да не бяха нито бързи, нито удобни, защото минавахме през дълги открити участъци с треви и камънак. Ветите ги преодоляваха без особени проблеми, ала силите им не стигаха и да подтичват. Друсахме се ужасно, но предпочитах да е така, отколкото да носим всичко на гръб.
Чин си оставаше напрегната и мълчалива. Все така не одобряваше, че изоставяме другите две жени, а и не споделяше целите ми. Искаше й се да станем част от някое племе, за да намери най-после малко спокойствие. Нито успяваше, нито дори се стремеше да проумее бъркотията от война, Владетели, пришълци. Затова пък добре знаеше, че вече има истинско семейство, че се е махнала от СН и гилдиите. Радваше се на личната си свобода, каквато преди не би могла да си представи. Първобитният живот на племената изобщо не я дразнеше. Бура, Анджи и аз бяхме всичко, от което имаше нужда.
И ето я — друса се до мен на шейната…
Дните минаваха и студът стягаше все по-силно, докато напредвахме на север, затова пък между мен и Чин ледовете се разтопиха. Съзнавахме, че не се разбираме един друг докрай, но уважавахме желанията си и засега това ни стигаше.
Щъкахме из пустошта в търсене на храна с малка група ловци — Хоно, Куорл, Зицтер и Тайн. С Чин не бяхме особено умели в тая област, пък и тя едва ли би се насилила да убие жива твар, за да засити глада си, макар да свикна полека, че другите го правят. Затова зависехме от ловците. Те бяха дружелюбни и сговорчиви хора, но както ни предупредиха Старейшините — от съвсем друг свят. Сякаш ни делеше безмерно пространство и време.
Чин също забелязваше отликите. Четиримата ни обсипваха с въпроси, подтиквани от най-искрено любопитство, само че почти не възприемаха казаното от нас. Виждаха влакове от време на време и познаваха магнетизма в природата. Ако насилеха въображението си до краен предел, смътно успяваха да схванат идеята, че някакви големи магнити движат влаковете от едно място до друго. Е, дори не налучкваха принципа на действие, но нима имаше значение? Стигнехме ли обаче до Служба за наблюдение, психоманипулации, компютри и подпространствени комуникации, просто не разбираха нищо и ни изслушваха с търпеливо недоверие. Едва ли някога биха проумели и защо толкова много хора се примиряват да бъдат натъпкани в градовете.