66 градуса северна ширина

— А какво е казал Бенедикт по този въпрос?

— О, той отрече всичко, но никой не му повярва. Май се учуди, че хората са направили тази връзка. А и дядо ти, естествено, каза, че това е пълна измишльотина. Беше много ядосан, заради целия шум, който се вдигна. Но леля ми ме убеди, че има зрънце истина в цялата работа.

— Леля ти?

— Да. Жената на чичо. Тя е по-голямата сестра на Бенедикт. Тогава живееше в Храун.

— Значи тя потвърди историята?

— Не — каза Унур. — Нищо не каза. Само се усмихна многозначително.

— Ти познаваше ли Бенедикт?

— Бегло. Срещали сме се един-два пъти по големите семейни събирания. Приятен човек, много умен и мълчалив. Майка му продала фермата Храун и дошла в града. Държеше магазин за дрехи. Умря през шейсетте. Но ти каза, че си открил нещо ново?

— Да. Ингилейф се сети. Имаш ли някой от сборниците с разкази на Бенедикт?

— Не — отвърна Унур.

— Има един със заглавие „Подхлъзване“ — намеси се Ингилейф и преразказа набързо историята. Унур я слушаше внимателно.

— Ясно — каза тя. — Спомням си, че Гунар падна отнякъде, нали така беше?

— Да — отвърна Магнъс. — От Главата на Буланд. Бил е на кон. Това дядо ми го каза.

— И според теб някой го е бутнал? Бенедикт ли?

— Възможно е. В книгата момчето отмъщава за изнасилването на сестра си. А в реалния живот става дума за убийството на баща му.

Унур се замисли.

— Да, не е изключено. Макар че не си представям Бенедикт да убие някого. Но това е минало-заминало, нали?

— Може би не е толкова заминало — отговори Магнъс. — Да не забравяме, че Бенедикт също е бил убит през 1985-а.

— Но това е бил крадец! — възкликна Унур.

Тримата се смълчаха. Унур потрепери.

— Доста зловещо. Три смъртни случая. За колко, за петдесет години? От трийсетте до осемдесетте.

— Леля ти жива ли е още? — попита Ингилейф.

— Да, но се съмнявам, че ще ви каже нещо.

— Със старите хора никога не се знае — отбеляза Ингилейф. — Понякога с готовност си развързват езика, ако хората, за които разказват, вече не са между живите.

— За мен е много важно да говоря с нея — обади се Магнъс.

— Да, предполагам — изрече замислено Унур. — Ами, добре, хайде да идем при нея. Тя живее съвсем наблизо.

Тримата излязоха от ресторанта и тръгнаха по малка уличка зад една рибна фабрика. Стигнаха до малка къщурка, която приличаше на картинка от детска книжка. Цялата бе обшита с ламарина, боядисана в яркозелено, а най-отгоре се кипреше червен покрив. Прозорците бяха украсени с множество фигурки на елфи. Унур натисна звънеца. Над вратата бе окачена бяла табелка, на която с черни цифри старателно бе изписана годината на строеж — 1903-а. Около цифрите бяха изрисувани лилави цветчета.

Лелята на Унур, Хилдур, бе дребна прегърбена женица със светлосини очи и бистър ум. Лицето й грейна, когато видя племенницата си. Старицата въведе гостите си във възтопла, пълна с мебели всекидневна с пейзажи по стените и малки исландски знаменца, които стърчаха измежду всевъзможни елфи, тюленчета, тролове и птички, заемащи всяко празно пространство. Унур бе изпратена до кухнята да донесе кафе.