66 градуса северна ширина

Усмихна се. Беше късметлия да се буди до такава жена.

Сякаш усетила погледа му, Ингилейф се размърда, изпъшка и се обърна към него, мигайки сънено.

— Колко е часът? — попита тя.

— Девет и малко.

— Раничко е като за неделя.

— Трябва да излизам. Ще ходя до Грундарфиордур.

Ингилейф се изправи, облегна се на възглавницата си и отпи от кафето.

— Пак ли?

— След като знаем, че Харпа се е виждала с Оскар в Лондон през лятото, вече е задължително да разпитаме приятеля й, ако е там. Ще се обадя на полицията да ми потвърдят, че си е у дома, преди да тръгна.

— Може ли да дойда с теб? После ще направим една разходка. Ще ми покажеш Бярнархьофн, ако ще и отдалече. Или можем да говорим с Унур за Бенедикт Йоханесон. Ако искаш, разбира се.

Магнъс не бе очарован от мисълта да посети отново мястото, отровило детството му, но Ингилейф може би има право — щеше да му е по-поносимо, ако тя е с него.

— Обаче ще ми обещаеш да ме оставиш сам да говоря с Бьорн.

— Обещавам!

Магнъс се усмихна.

— Добре. Ще се обадя до районното в Грундарфиордур и можем да тръгваме.

Слънцето грееше на бледосиньото небе, докато пътуваха на север. Ингилейф сложи диск на Бетовен в уредбата на колата; каза, че това е идеална музика за път. И бе права. Магнъс не разбираше много от класическа музика, но Ингилейф бе добър гид в тази област.

Пал, полицейският началник в Грундарфиордур, каза, че къщата на Бьорн не свети, но моторът и пикапът му са отпред. Магнъс го помоли да наглежда дискретно дома му, докато пристигне. Ако Бьорн излезе, Магнъс искаше да знае къде отива.

Докато се спускаха по северната страна на планинския проход към Брейдарфиордур, Магнъс показа на Ингилейф Берсеркяхраун и Бярнархьофн.

— Това там до морето църквичка ли е? — попита тя.

— Да. Мъничка е — отвърна Магнъс. — Като колибка.

— Много е сладка. А защо се казва Бярнархьофн?

— Носи името на Бьорн Ориенталеца, син на Кетил Плосконосия и първият заселник по тези места.

— Да, спомням си — каза Ингилейф. — Но много отдавна не съм чела сагите.

Ингилейф бе завършила исландска литература в университета и познаваше сагите почти толкова добре, колкото Магнъс.

— Тук са върлували шведските берсерки, нали?

— Да. Все още се вижда грамадата, където са погребани.

— Супер! Хайде да спрем там на връщане!

— Ще видим — каза Магнъс.

Ингилейф долови предпазливост в гласа му.

— Дядо ти още ли живее във фермата?

— Да. Сега чичо ми Колбейн я върти, но братовчедка ми каза, че дядо още живее там с баба.

— И не искаш случайно да го срещнем, така ли?

— Не. Не искам.

Продължиха към Грундарфиордур. Магнъс спря на брега на фиорда, на километър от градчето, и се обади на началника Пал. Слънцето се отразяваше в спокойната сива вода на фиорда.

Пал вдигна на първото позвъняване. Оказа се, че Бьорн отишъл с пикапа до пристанището и в момента поправял някаква лодка. Магнъс мина през градчето и паркира пред полицейския участък, който се намираше само на няколко метра от пристана. Там го очакваше Пал, в униформа.