Златото на краля

— Планът — продължи Алатристе, — е да се отреже котвеното въже, така че корабът да бъде отнесен от течението към брега и да заседне в една от пясъчните плитчини, намиращи се срещу вдадената във водата суша на Сан Хасинто. Групата от носа ще носи за целта две брадви… Всички ще останем на борда, докато корабът не стигне дъното на плитчината… Тогава ще отидем на сушата. От мястото, на което ще се намираме, до нея ще може да се стигне, като газим във вода, стигаща ни до гърдите. После ще оставим делото в ръцете на други хора, които ще са подготвени за това.

Мъжете размениха погледи. От боровата горичка до тях достигаше монотонната свирня на щурците. Ведно с бръмченето на мухите, нападащи ни на рояци, това беше единственият шум, който се чу, докато всеки размишляваше мълчешком.

— Ще има ли силен отпор? — попита Хуан Хакета, който хапеше умислен бакенбардите си.

— Не знам. Нека предположим, че ще бъде поне със средна сила.

— Колко еретици има на борда?

— Не са еретици, а фламандци-католици, но е все едно. Изчисляваме, че са между двадесет и тридесет, макар че мнозина ще скочат зад борда… Има и още нещо важно: докато все още има живи членове на екипажа, никой от нас не трябва да произнася и дума на испански — Алатристе погледна Сарамаго Португалеца, който слушаше внимателно със строгия си вид на кльощав идалго, а книгата се подаваше от джоба на дрехата му, както обикновено. — Ще бъде добре този господин да извика нещо на неговия език, а тези, които знаят английски или фламандски думи, нека също да изкрещят някоя и друга — капитанът си позволи лека усмивка под мустак… — Идеята е да решат, че сме пирати.

Това отслаби напрежението, изпълнило атмосферата. Чу се смях и мъжете се спогледаха развеселени. При подобна компания това не беше кой знае колко далеч от действителността.

— А какво става с ония, които не се хвърлят във водата? — поиска да узнае Маскаруа.

— Никой член на екипажа не трябва да стигне жив до пясъчната ивица… Колкото повече им вземем страха в началото, толкова по-малко ще се налага да убиваме.

— А какво ще правим с ранените и онези, които искат да се предадат и молят за милост?

— Тази нощ няма да има милост.

Неколцина подсвирнаха през зъби. Имаше шегаджийски потупвания по рамото и тих смях.

— А какво ще стане с нашите ранени? — попита Хинесильо Хубавеца.

— Ще слязат с нас и ще им бъде дадена помощ на сушата. Там всички ще получим парите си и всеки ще си хване пътя.

— А ако има убити? — Галеона се усмихваше с нарязаното си лице… — Всеки взема определена сума или накрая си поделяме всичко.

— Ще видим.

Смелчагата изгледа другарите си и после усмивката му стана по-широка.