Златото на краля

Слязохме, като намокрихме краката си, и се приютихме край една дюна, чиито пясъчен гребен се простираше до течението. Трима мъже, които дебнеха под боровете на една горичка, дойдоха да ни посрещнат. Бяха облечени в кафяво, с ловни дрехи. Но щом се приближиха, забелязахме, че оръжията им не бяха такива, с каквито се стреля по зайци. Този, който изглежда беше водачът, мъж с червеникаворуси мустаци и маниери на военен, зле прикривани под селското облекло, беше разпознат от ковчежника Олмедийя. Двамата се дръпнаха настрани да поговорят, докато нашата малка войска се насъбираше под сянката на боровете. Останахме известно време така, излегнали се на пясъка, покрит с килим от сухи иглички, и гледахме Олмедийя, който продължаваше да си бъбри с другия мъж и на моменти кимаше равнодушно с глава в знак на съгласие. Понякога двамата поглеждаха към едно голямо възвишение, което се издигаше на петстотин крачки по-надолу, на същия бряг на реката. Човекът с червеникаворусите мустаци се обръщаше към онова място, явно давайки големи обяснения и много подробности. Накрая Олмедийя се раздели с мнимите ловци, които, след като ни огледаха изпитателно, поеха към боровата горичка, а ковчежникът дойде при нас. Сред пясъчния пейзаж той се открояваше като странно черно петно.

— Всичко е там, където трябва да бъде — каза той.

После отведе настрани господаря ми и двамата тихо проведоха кратък разговор. От време на време Алатристе преставаше да се взира между ботушите си, за да погледне към нас. Накрая Олмедийя млъкна и видях, че капитанът задава два въпроса, а другият кимва два пъти. Тогава двамата клекнаха и Алатристе извади камата и започна да рисува с нея някакви фигури на земята. Всеки път, когато вдигаше глава, за да пита нещо ковчежника, онзи отново кимваше утвърдително. Прекараха в това занимание дълго време, а сетне капитанът за кратко остана неподвижен и замислен. След това дойде и ни каза как ще нападнем кораба „Никлаасберген“. Обясни го с малко думи, без да се разпростира в подробности и без да го украсява.

— Две групи, в лодки. Едната атакува първоначално абордажната кула, като се опитва да вдига шум. Но без изстрели. Ще оставим пистолетите тук.

Чу се ропот и някои мъже размениха недоволни погледи. Един даден навреме изстрел позволяваше да видиш сметката на противника с по-голяма бързина, отколкото с хладното оръжие, при това отдалеч.

— Ще се бием — каза капитанът — на тъмно и ще сме много разпилени, не искам да се надупчим едни други… Освен това, ако някой се разкрие с нежелан изстрел, то от галеона ще ни обстрелят с аркебузи, преди да сме се качили на борда.

Тук се спря и ни изгледа много спокойно.

— Кои от ваши милости са служили на краля?

Почти всички вдигнаха ръка. С палци, затъкнати в колана, много сериозен, Алатристе ни изгледа един по един. Гласът му беше също толкова леден, колкото и очите му.

— Имам предвид тия, които наистина са били войници.