Шпионите на Собек [bg]

— А лодките и баржите?

— Ценно дърво за огрев — ухили се единият от заловените, оголвайки челните си зъби. — Не ни даваха да прибираме никаква плячка от мъртвите, но ни плащаха с някой и друг ингот сребро. Всичко друго се унищожаваше.

— Но някои от тези търговци и пратеници са били забелязани по-надолу на юг?

— Немного надалеч — натърти пустинникът. — Същата баржа, със същите вимпели и флагове, но управлявана от нас. Хората трябваше да я забележат, а после я откарвахме до брега в някакво пусто място, за да я разглобим. Пренасяхме дървото и платната на гръб в Тимсах — сви рамене той — или използвахме едногърби камили.

Амеротке кимна. Споменаването на камилите извика у него спомени за армията на Омендап и пъстрото множество, което следваше обоза й — хора от пустинята със своите бързи едногърби камили, които бяха идеалното средство за пътуванията на куриерите на юг. Амеротке знаеше достатъчно за аритите, за да си даде сметка, че те са поддържали изключително строгата си дисциплина с крайна жестокост. Пясъчните жители и пустинните скитници бяха лесна плячка. Те бяха номади и се придвижваха заедно с целите си семейства. Аритите несъмнено са вземали заложници или са отправяли заплахи за това, какво може да се случи, ако заповедите им не бъдат изпълнявани безпрекословно.

— А мъртвите? — попита Амеротке.

Пустинникът вдигна рамене и се изправи. После поведе Амеротке и старшите офицери към най-отдалечената страна на форта през разрушената входна врата до подножието на една висока кула. Тесни стръмни стъпала се извиваха надолу в тъмнината. Допускайки възможност за засада, Амеротке нареди да запалят повече факли и група меджай влезе преди него. Слизаха дълго, гмуркайки се в зловещия мрак на подземния свят на Тимсах, в който сякаш дебнеше някаква нечиста сила. Независимо от горещината навън долу беше мразовито и някак призрачно. Върху стените потрепваха и играеха сенки. Глухите писъци на неотдавна набодените на кол по назъбените укрепления арити се носеха като някаква дяволска песен. Смразяващо душата пътешествие, което ставаше още по-лошо от гадната воня на разложение, която се разнасяше край тях. Стигнаха до малко преддверие, от което тръгваха два тунела. Пустинникът посочи този вдясно. Тръгнаха по тесния пасаж. Амеротке стисна здраво ноздрите си с пръсти, миризмата вече беше непоносима. Влязоха в зеещо подземие. Меджаите вървяха напред, вдигнали факлите си, за да разкрият целия зловещ ужас, който ги очакваше вътре. Най-малко тридесет трупа бяха подредени в редици. От гадната смрад на охраната й се догади и някои излязоха да повърнат, докато Амеротке и командирът оглеждаха труповете. Всички жертви бяха удушени, а коремите им — разрязани и отворени, за да се намали ефектът на разложението, преди да бъдат покрити с пясък. Някои бяха изгнили толкова много, че беше невъзможно да бъдат идентифицирани. Амеротке разпозна мършавото лице на Небхер; до него имаше покъртителен труп на млада жена, вероятно дъщеря му. Контузеното й лице беше почти изцяло скрито от дълга черна коса. Амеротке затвори очите й и промълви кратка молитва.