Бавачката на ангели [bg]

– Не съм гладен.

– Не ми пука. Трябва да ядеш.

Патрик отиде да направи инвентаризация на хладилника. Вътре имаше предостатъчно храна, но той предположи, че няма смисъл да готви нещо, затова просто извади масло и сирене. След това препече няколко филии хляб, които намери в камерата, и приготви два сандвича. Не мислеше, че Мартин би могъл да изяде нещо повече от това. След известно колебание направи един сандвич и за себе си. Винаги беше по-лесно да ядеш, ако имаш компания.

– Сега ми кажи какво е положението – каза той, след като Мартин изяде първия сандвич и лицето му придоби малко цвят.

Със заекване и на пресекулки Мартин му разказа всичко, което знаеше за рака на Пия, както и за шока един ден да си мислиш, че всичко е наред, а на следващия да разбереш, че жена ти трябва да влезе в болница и да претърпи тежка терапия, която вероятно няма да ѝ помогне.

– Кога ще се прибере?

– Следващата седмица, струва ми се. Не знам точно, не съм...

Мартин вдигна втория сандвич с разтреперана ръка и засрамен поглед.

– Не си ли говорил с тях? Ходил ли си при Пия, откакто са я приели?

Патрик направи всичко възможно да не звучи укорително. Това беше последното, от което Мартин имаше нужда в момента, а и по някакъв странен начин Патрик разбираше реакцията му. Беше виждал достатъчно хора в шок, за да разпознае празния поглед и скованите движения.

– Ще направя малко чай – каза той, преди Мартин да успее да отговори. – Или предпочиташ кафе?

– Кафе – отвърна Мартин, който дъвчеше ли, дъвчеше и изглежда, му беше трудно да преглътне.

Патрик взе една чаша и я напълни с вода.

– Прокарай го с това. Кафето идва след малко.

– Не съм бил при нея – каза Мартин и спря да дъвче.

– Това не е толкова странно. Ти си в шок – каза Патрик, докато сипваше кафе във филтъра.

– Разочаровам я. Сега, когато има най-много нужда от мен, аз я разочаровам. Тюва също. Веднага побързах да я пратя при майката на Пия. Все едно на нея не ѝ е тежко. Пия все пак ѝ е дъщеря. – Той като че ли щеше отново да заплаче, но си пое дълбоко въздух и бавно издиша. – Не разбирам откъде Пия намира сила. Звъня ми няколко пъти. Притеснява се за мен. Представяш ли си? Нея я облъчват, тъпчат я с цитотоксини и кой знае още какво. Сигурно е изплашена до смърт и се чувства ужасно. Но въпреки това се притеснява за мен!

– Това също не е изненадващо – каза Патрик. – Слушай, ще направим така. Отиди да си вземеш душ и да се обръснеш, а през това време кафето ще е готово.

– Не, аз... – започна Мартин, но Патрик вдигна ръка.

– Или сам ще отидеш да се изкъпеш, или аз ще те замъкна под душа и ще те изтъркам. Предпочитам да си спестя това преживяване и се надявам ти също да мислиш така.

Мартин не можа да не се разсмее.

– Хич не се доближавай до мен със сапун в ръка. Сам ще се оправя.

– Хубаво – каза Патрик и се обърна, за да потърси чаши в шкафа.

Чу как Мартин се изправя и отива в банята. Десет минути по-късно в кухнята сякаш влезе нов човек.