Бавачката на ангели [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-802-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бавачката на ангели [bg]». Краткое содержание книги:
– Благодаря, че ми отдели време – каза тя и събра нещата си.
– Няма защо.
Йон отново бе пуснал в ход чара си, но въпреки това почти я изтика навън.
Ия издърпа нагоре боксерките и панталоните на Леон и му помогна да се прехвърли от тоалетната на инвалидната количка.
– Хайде, хайде, стига си правил гримаси.
– Не разбирам защо да не наемем сестра, която да прави тези неща – каза Леон.
– Искам сама да се грижа за теб.
– Сърцето ти прелива от доброта – изсумтя Леон. – Ще си съсипеш гърба, ако продължаваш така. Имаме нужда от човек, който да ти помага.
– Много мило от твоя страна, че си се загрижил за гърба ми, но съм достатъчно силна, а и не искам чужд човек да идва тук и... да се натрапва. Искам да сме само двамата. Докато смъртта ни раздели.
Ия погали здравата половина на лицето му, но Леон извърна глава и тя отдръпна ръката си. После той се отдалечи, а Ия отиде да седне на дивана. Бяха купили къщата с мебелите и днес най-накрая им позволиха да се настанят, след като банката в Монако одобри извлечението. Платиха цялата сума в брой.
През прозореца се виждаше цяла Фелбака и фантастичната гледка доставяше на Ия повече удоволствие, отколкото бе предполагала. Откъм кухнята се чу как Леон ругае. Нищо тук не беше пригодено за инвалиди, така че той постоянно се удряше в ръбовете и трудно достигаше до каквото му трябва.
– Идвам – викна Ия, но не стана веднага.
Беше добре от време на време да го кара да чака малко. За да не приема помощта ѝ за даденост. Така, както бе приемал за даденост любовта ѝ.
Ия се вгледа в ръцете си. Бяха не по-малко изгорени от тези на Леон. Когато бяха сред хора, тя винаги носеше ръкавици, за да скрие белезите си. У дома обаче оставяше Леон да гледа раните, които бе получила, когато го измъкна от горящия автомобил. Благодарност – само това искаше. Вече не се надяваше на любов. Не знаеше дали Леон изобщо е в състояние да обича друго човешко същество. Едно време бе вярвала, че е така. Едно време любовта му беше единственото, което имаше значение за нея. Кога тази любов се превърна в омраза? Не знаеше. Дълги години се опитваше да открие вината в себе си, приемаше критиките му, стараеше се да поправя грешките си, правеше всичко възможно, за да му даде това, което иска. Но въпреки това той продължаваше да я измъчва. Държеше се така, сякаш умишлено иска да я нарани. Планини, морета, пустини, жени. Нямаше значение. Всички те бяха негови любовници. И всеки път чакането той да се завърне у дома беше непоносимо.
Ия вдигна ръка към лицето си. Гладко и безизразно. Изведнъж си припомни болката след операциите. Той така и не отиде при нея, за да държи ръката ѝ, когато се събуди. Не беше до нея и когато тя се прибра у дома. А кожата ѝ заздравяваше толкова бавно.
Сега не можеше да се познае, щом се погледне в огледалото. Лицето, което виждаше, ѝ беше чуждо. Но вече нямаше нужда да се старае толкова. Нямаше планини, които Леон да покорява, нито пустини, през които да кара, нито жени, заради които да я изостави. Беше неин, само неин.
Мортен се протегна и направи гримаса. Тялото го болеше от безкрайната работа. Почти бе забравил какво е да нямаш никакви болежки. Знаеше, че и при Ева е така. Често, докато си мислеше, че не я вижда, тя масажираше раменете и крайниците си и гримасничеше не по-малко от него.
Но болката в сърцето беше по-лоша. Липсата бе толкова голяма, че не ѝ се виждаше краят. А на него му липсваше не само Винсент, ами и Ева. Положението се влошаваше и от това, че тъгата се смесваше с гнева и вината, от които не можеше да се отърве.
Сега седеше на стълбите с чаша чай в ръка и гледаше към Фелбака. Пейзажът изглеждаше невероятно на златистата вечерна светлина. По някакъв начин винаги бе знаел, че ще се върнат тук. Макар да вярваше на Ева, която твърдеше, че е имала хубаво детство, Мортен понякога долавяше у нея едно любопитство, което нямаше да изчезне, преди поне да е опитала да открие отговорите. Ако го бе казал по-рано, преди всичко случило се, тя вероятно щеше да отрече. Но Мортен никога не се бе съмнявал, че един ден ще дойдат тук, на мястото, където е започнало всичко.
Когато обстоятелствата ги принудиха да избягат и да потърсят нещо едновременно познато и непознато, да подирят живот, в който Винсент никога не го е имало, Мортен все още таеше надежда. Надяваше се, че тук ще открият път един към друг и ще оставят гнева и вината в миналото. Но Ева го държеше далеч от себе си и отблъскваше всичките му опити да я доближи. А наистина ли имаше право на това? Болката и тъгата не бяха само нейни, но и негови. Мортен заслужаваше съпругата му също да положи усилие.