Сребристи сенки [bg]

— Не можеш да си сигурен в това — рече Дънкан, но изражението му издаваше, че е съгласен с Джоуна.

— Невинаги се получава — намеси се Елза. Тя беше момичето, което бе преместило чина си по-далеч от мен през онзи първи ден, но оттогава я опознах и разбрах, че не е толкова лоша — просто беше уплашена като всички останали. — Никой от нас нямаше да е тук, ако опресняването винаги действаше. Ти може да го надвиеш.

Джоуна остана скептичен.

— Зависи колко голяма доза ще ми инжектират.

Замислих се за Кийт и за поведението му на робот последния път, когато го видях. От това, което бях разбрала, неговото състояние можеше да е следствие на жестоко изтезание или на мастило с особено силно внушение, както при Рене. Край масата се възцари тишина, докато аз се колебаех какво да предприема. Дънкан ми беше казал, че приемането ми в групата трябва да става бавно и постепенно. Макар че сега ми позволяваха да седя с тях, щяло да е по-добре, ако за известно си кротувам и не привличам прекалено много внимание. Съветът навярно бе добър, но аз заговорих, без да усетя.

— Аз може би мога да ти помогна — изтърсих.

Джоуна прикова погледа си в мен.

— Как? — попита.

— Тя се шегува — намеси се Дънкан с предупредителна нотка в гласа. — Нали, Сидни?

Бях му признателна за помощта, но страхът върху лицето на Джоуна бе прекалено силен. Ако можех да попреча той да се превърне във втори Кийт, щях да го направя. Сигурна ли си? — попита вътрешният ми глас. — Ти постигна голям напредък, като се свърза с Ейдриън. Сега трябва да се снишаваш, докато той не говори с Маркъс. Защо да рискуваш всичко, помагайки на някой друг?

Разумен въпрос, но знаех отговора: Защото това беше правилно.

— Не се шегувам — отвърнах решително. Дънкан въздъхна разтревожено. — Мога да приготвя субстанция, която да неутрализира ефектите от внушението.

Лицето на Джоуна видимо помръкна.

— Почти ти повярвах. Това, което не вярвам нито за секунда, е, че ще те допуснат до стандартния химически комплект на алхимиците.

— Не се нуждая от тях. Трябва ми само — погледът ми се спря в средата на масата — онази солница, по-точно солта. Мислите ли, че мога да задигна една солница, без да ме забележат?

Останалите се спогледаха недоверчиво, но Елза се включи в играта.

— Да… но смятам, че след това ще забележат и ще задават въпроси.

Тя беше абсолютно права. Имайки предвид педантичността на алхимиците, те навярно брояха всеки прибор, след като излезем. Една изчезнала солница може би ще ги наведе на мисълта, че изработваме оръжие от пластмаса или нещо подобно. Плъзнах небрежно салфетката си към средата на масата и след това посегнах към солницата. Докато я вдигах над таблата, за да посоля бърканите яйца, успях с една ръка да развинтя леко капачката. Връщайки я на мястото й, солницата уж случайно се изплъзна от ръката ми и падна върху масата, разсипвайки сол върху салфетката ми.