Сребристи сенки [bg]

— Не е ли малко рано? — попита. — Толкова добре се справяше през тази седмица.

— Те винаги, рано или късно, се издънват — обади се един от помощниците й.

Тя кимна в знак на съгласие и ми посочи стола.

— Знаеш какво следва.

Знаех. Както винаги беше ужасно — може би дори малко повече, тъй като току-що бях закусила. Когато повърнах след диапозитивите, ме изпратиха да си измия зъбите на умивалника. Еднократните четки за зъби се намираха редом до шкафа със спринцовките. Пуснах водата и се престорих, че отново плюя, като първо се огледах бързо през рамо. Останалите не ме следяха, очевидно, защото не смятаха, че бих могла да направя кой знае какво в толкова малко помещение. Протегнах ръка към четката за зъби, възнамерявайки едновременно да отворя и шкафа със спринцовките.

Имаше само един проблем и аз разполагах с една секунда да го разреша. Как щях да изнеса спринцовката? Дрехите ми нямаха джобове, спринцовката беше в найлонова опаковка с капачка на иглата. Така че теоретически бих могла да я пъхна в чорапа или дори в сутиена си, без опасност да се нараня. Но това движение би могло да привлече внимание.

Суматохата край вратата сепна както мен, така и останалите и всички се извърнахме натам. Видяхме двама от охраната да водят някого: Дънкан.

За миг погледът му се срещна с моя и веднага след това той започна да се дърпа.

— Хайде, стига, аз просто се шегувах! Беше шега, за бога! — Те се опитаха да го повлекат към стола, но той се заинати и не искаше да помръдне. — Съжалявам, повече никога няма да го повторя! Моля ви, не ме карайте да го правя. Мина толкова много време от последния път.

Тогава осъзнах, че появата му тук тъкмо когато аз привършвах, не беше случайна. Дънкан съвсем точно бе изчислил времето за „шегата си“, така че да го довлекат и да създаде суматоха — суматоха, която аз пропилявах, зяпайки го глупаво. Протегнах бързо ръка и взех четката и спринцовката, като пъхнах последната в чорапа си, докато останалите бяха заети с Дънкан. След това започнах да мия зъбите си, сякаш изобщо не ми пукаше, че на приятеля ми му предстоеше да понесе нещо отвратително, за да ми помогне.

Дънкан беше завързан за стола на мъчението точно когато аз се измъквах навън. Шеридан поклати глава раздразнено.

— Каква сутрин.

Когато се присъединих към останалите за следващия час, Джоуна и още неколцина други, с които бях на една маса за закуската, крадешком ме огледаха с любопитство. Аз само им кимнах леко като знак за успех на мисията, а по-късно, като излязохме от час, им обясних:

— Още не е готово всичко, но вече разполагам с необходимото.

— Не искам да те пришпорвам — прошепна ми Джоуна, вперил поглед напред, — но чух как Адисън каза на Харисън, че с цялата тази повишена активност напоследък трябвало много скоро да предприемат „решителни действия“.