Деца от кръв и кости [bg]

Преминаваме през храсталаците и спираме рязко пред разнебитения мост. Изсъхнали гъсти лиани са вплетени в изгнилото дърво и при всеки порив на вятъра всичко това се разлюлява.

— Един по един — нарежда Лекан. — Няма да ни издържи всичките. Тзеин, помагай на Зели…

— Не. — Плъзвам се надолу, като почти се строполявам на земята. Усещам краката си като вода, но успявам да си наложа да изглеждам силна. — Първо Найла, защото на нея ще й трябва най-много време.

— Зел…

— Хайде! — изкрещявам аз. — Нямаме време!

Тзеин стиска зъби и сграбчва юздите на Найла. Повежда я по скърцащия мост, свивайки се заради стенанията на дървото при всяка крачка. Щом стигат на отсрещната страна, аз избутвам Амари напред, но тя не пуска ръката ми.

— Ти нямаш сили — изрича задавено. — Няма да успееш да минеш сама.

Издърпва ме на моста и стомахът ми се свива, когато правя грешката да погледна надолу. Под парчетата изгнило дърво към небето се издигат остри скали, заплашващи да пронижат всеки нещастник, който падне от моста.

Затварям очи и сграбчвам пълзящите растения. Те вече са разцепени и протрити. Гърдите ми се изпълват с такъв ужас, че не мога да дишам.

— Гледай мен! — нарежда Амари, принуждавайки ме да отворя очи.

Макар че тялото й трепери, в кехлибарените й очи гори напрегната решимост. Зрението ми се замъглява и тя ме сграбчва за ръката, принуждавайки ме да вървя напред стъпка по стъпка по стенещите дървени парчета. Вече сме до половината, когато Инан изскача от гъстите храсти, следван от адмирала.

Агбайо оуо ауон оршиа! — Лекан забива жезъла си в земята. — Я мини агбара а ре!

Тялото му избухва с огромна бяла светлина, която обгръща телата на ездитните животни. Той пуска жезъла си и вдига ръце. Заедно с тях към небето се издигат и зверовете.

Инан и адмиралът се изхлузват от седлата на своите леопанери, а очите им са разширени от ужас. Лекан замахва с ръце назад, запращайки зверовете надолу по скалите.

О, богове…

Масивните им тела се извиват и въртят, сякаш опитват да се хванат с нокти за небето. Но ревът им секва внезапно, когато смъртоносните скали пронизват телата им.

Ужасен гняв обзема адмирала. Тя скача на крака с гърлен вик и се втурва към Лекан с насочен меч.

— Ти, ларво…

Каея попада в светлината на Лекан и застива на място. Инан се опитва да й помогне, но и той е хванат в бялата светлина — муха в мрежа.

— Тичайте! — вика Лекан, а вените издуват кожата му.

Амари ме дърпа напред колкото може по-бързо, въпреки че мостът става все по-несигурен с всяка наша стъпка.

— Върви — нареждам й аз. — Няма да издържи и двете ни!

— Ти не можеш…

— Ще се справя. — Насилвам се да отворя очи. — Просто тичай. Ако не го направиш, и двете ще паднем.