Изтръгнати от корен [bg]

Обърнах се към Каша; лицето й беше спокойно и неестествено застинало. Поех си въздух и я хванах за ръцете.

— Няма да им позволя — казах. — Няма.

Змеят изсумтя нетърпеливо.

— Да не възнамеряваш да ги изпепелиш заедно с цялата войска? И какво ще правиш после — ще избягаш в планината при разбойниците?

— Ако трябва! — отвърнах аз, но усетих как пръстите на Каша стискат моите и се обърнах. Тя леко поклати глава.

— Не можеш. Не можеш, Нешке. Всички имат нужда от теб. Не само аз.

— Тогава ще отидеш сама в планините — казах аз непокорно. Чувствах се като приклещено животно, което чува звука на ножа върху точилото. — Или ще те заведа и ще се върна…

Конете бяха толкова, близо, че тропотът им заглушаваше гласа ми.

Секундите бягаха. Ние не. Стисках ръката на Каша в полумрака на залата. Змеят седеше на стола си и чакаше със сурово и дистанцирано изражение, а по лицето му играеха отблясъци; чухме спирането на каляската, пръхтенето на конете, приглушените от тежките врати гласове. Настъпи тишина, но потрепването, което очаквах, така и не дойде; след миг усетих промъкването на магия — от другата страна на портите се оформяше заклинание, което се опитваше да ги притисне и отвори. То побутваше и бодеше заклинанието на Змея, мъчеше се да го изчопли; последва силен, бърз удар — тласък от магия, който се опита да пробие защитата. Змеят за миг присви очи и уста и изпрати тънка, пращяща синя светлина към вратата, но това бе всичко.

Най-после се чу силно тропане с железен юмрук. Змеят сви пръст и вратите се отвориха навътре, а на прага застанаха принц Марек и още един мъж, който въпреки че беше два пъти по-слаб от него, успяваше да внуши също толкова силно присъствие. Беше облечен в дълъг бял плащ с черен рисунък като крила на птица, а косата му имаше цвят на прана вълна, само че с черни корени, като че ли я бе изрусил. Плащът висеше назад от едното му рамо върху сребърно-черни дрехи, а на старателно подготвеното му изражение като на хартия беше изписано „тъжна загриженост“. Приличаха на портрет: слънцето и луната, застанали на вратата, със светлина зад гърба си. Принц Марек пристъпи вътре и свали ръкавиците си.

— Добре — каза той, — знаете защо сме тук. Покажете ни момичето.

Змеят мълчаливо посочи към Каша; двете с нея стояхме леко прикрити. Марек се обърна и веднага я фиксира, присвил замислено очи. Аз го гледах свирепо, макар и без полза: той дори не ме погледна.

— Какво си сторил, Саркан? — попита Соколът, като пристъпи към Змея. Гласът му, ясен звънлив тенор като на майстор актьор, изпълни залата със скръбен упрек. — Нима напълно изгуби ума си, скрит тук, в края на земите ни…

Без да помръдне от мястото си, Змеят подпря глава на юмрука си и попита:

— Кажи ми нещо, Соля, ти помисли ли си какво щеше да намериш тук, ако бях пуснал някой заразен от Леса?