Драконите на сломеното слънце [bg]

— Какви са заповедите, които си получил, Водачо на Нокътя? — попита тя. Гласът й резонираше в шлема — студен и нетърпящ възражение като самия метал.

Командирът я изгледа презрително и без ни най-малък признак, че е успяла да го сплаши.

— Не съм ви никакъв „водач на нокътя“, сър рицарю — отвърна, като вложи леко неприятна, саркастична нотка в думата „сър“. — Запазих чин капитан в собствената си рота. Не приемаме заповеди от хора като теб. Само пари. Правим само онова, което си искаме.

— Покажи уважение към Водачката на Нокътя — изръмжа Галдар и разтърси офицера така силно, че мъжът с мъка запази равновесие.

Капитанът се извърна към него и измъкна късия си меч. Минотавърът вече бе сложил десница върху ръкохватката на своя. Рицарите край тях наизваждаха със звънтене оръжията си. Мина не помръдваше.

— Какви са заповедите ти, капитане? — попита го отново.

Осъзнал, че го превъзхождат, офицерът плъзна обратно меча в ножницата. Движенията му бяха преднамерено бавни, за да демонстрира, че не са спечелели, но пък и той не е дотам глупав.

— Да изчакам, докато започне нападението, след което да дам нареждане за стрелба по защитниците на стените, сър — добави намусено и мрачно. — Ще влезем последни в града, което значи, че по-хубавите дреболии вече ще бъдат разграбени.

Мина го наблюдаваше замислено.

— Явно не уважаваш много Рицарите на Нерака. Нито пък каузата ни.

— Каква кауза? — Смехът на капитана отекна късо и лаещо. — Да напълните собствените си сандъци? Само това ви интересува. Вас и вашите глупави фантазии. — Той плю на земята.

— И все пак някога беше един от нас, капитан Самювал. Някога беше рицар на Такхизис — отговори тя. — Напусна, само защото каузата, заради която се присъедини, вече не съществуваше. Напусна, защото вече не вярваше.

Очите на офицера се разшириха. Чертите на лицето му за момент се отпуснаха.

— Откъде… — Той шумно си затвори устата. — И какво, ако е било така? — изръмжа. — Не дезертирах, ако това имаш предвид. Откупих се според всички правила. Имам документи, които…

— Но ако вече не вярваш в каузата ни, защо продължаваш да се биеш на наша страна, капитане? — попита Мина.

Самювал изсумтя.

— О, вече й вярвам, всичко е наред — отвърна ехидно. — Вярвам в парите, както и вие.

Мина седеше на коня си и се взираше през Пролома на Бекард право към Санкшън. Животното стоеше съвсем мирно под успокояващата й ръка. Внезапно Галдар си помисли, че вероятно сега Мина виждаше през стените на града, виждаше през бронята на защитниците, виждаше през плътта и през костите, в сърцата и душите им, точно както бе видяла неговата душа. Точно, както виждаше в душата на капитана.

— Никой няма да влезе в Санкшън днес, капитане — произнесе тихо тя. — Само лешоядите ще получат своите „по-хубави дреболии“. Корабите, които сте видели да отплават, не превозват соламнийски рицари. Войните по палубата са просто натъпкани със слама чучела, облечени в брони на Соламнийския орден. Това е капан.