Прокобата на Господаря Гад [bg]

Томас гледаше величавото прииждане на хиляди пламъчета в падината и не смееше да си поеме дъх. В безмерната си почуда той се чувстваше като неканен наблюдател на мистичен ритуал, който не е бил предназначен за човешки очи. Притискаше длан към гърдите си, все едно шансът да види Празника до края зависеше от безшумното му дишане. Дали не се боеше, че всеки звук може да оскверни този огнен събор, да подплаши и разпръсне Духчетата?

Сред събраните пламъчета неочаквано настъпи промяна. Към небето се извиси песен без думи и откъм центъра на падината кръжащите поотделно се подредиха в неспирен танц. Изглеждаше, че всяко Духче е намерило мястото си в огромното въртящо се колело, запълнило дола. Но по средата нямаше светлина — колелото се въртеше около главина от непрогледна тъма, която не приемаше сиянието.

Песента се разнасяше в нощта. Отделните пламъчета сякаш се бяха впуснали в свой танц с различни движения и поклащания, но запазваха мястото си в общата подредба. Между центъра и ръба на падината се оформяха още кръгове, един в друг. Духчетата кръжаха ту навън, ту навътре в тях, но подвижната картина не се нарушаваше нито за миг. Всяко пламъче наглед беше само за себе си, загадъчно улисано в Танца, но оставаше и съвършена част от цялото. Светлината се разгаряше, накрая сякаш и звездите избледняха, а нощта се отдръпна като далечен зрител на Празника.

Изумителната прелест на Танца превръщаше тръпнещото очакване на Томас в болезнен копнеж.

Променило се беше още нещо, но той не го забеляза, докато Атиаран не докосна ръката му. Щом усети допира на пръстите й, изведнъж го прониза откритието, че сияещото колело се извива бавно, без черната главина да помръдне. Кръгът се проточваше към двамата зрители и скоро сърпът несъмнено сочеше към Томас.

В отговор той като че започна да чувства още по-изострено песента на пламъчетата — печална и възторжена като разкъсваща душата жалейка, но и безстрастна като върховно, безапелационно потвърждение на истина. Доближаващите светлинки го изпълваха с омая и страхопочитание. Той сгуши глава в раменете си, без да може да шавне. Завъртане след завъртане те се стремяха към Томас, който опря длани в коленете си и замря безмълвен пред огнените танцьори.

Съвсем скоро краят на този дълъг сърп от кръга спря над него и той виждаше как всяко пламъче му се покланя, щом го доближи в кръженето си. После краят се спусна и ритъмът на Танца се забави сякаш всяко Духче искаше да остане още мъничко при Томас. След малко светлинките минаваха толкова наблизо, че би могъл да ги докосне. Миг по-късно цялата дълга ръка на Танца, протегната към него, припламна — може би знак, че събралите се за Празника стигнаха до общо решение. Най-близкото Духче се премести върху ръката му с брачната халка.

Томас трепна, очакваше пламъкът да го изгори, но нямаше и помен от болка. Огънчето се настани, все едно пръстенът му беше фитил, и Томас долови слаб отглас от песента на Празника. Духчето подскачаше и танцуваше весело, сякаш се зареждаше от метала. Цветът му се промени полека от яркото жълто-оранжево в сребристобяло.