![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Този път притъмня повече заради облаците и Атиаран по неволя спря по-рано от обичайното. Не можаха да си починат добре. Лек, но равномерен дъждец накваси одеялата им и ги държа будни почти през цялата нощ, свити под провисналите клони на една върба.
На шестото утро обаче зората беше светла и пълна с бликащата, ликуваща радост на Анделейн. Атиаран я посрещна с припряност и нетърпение във всеки свой жест. Подканяше Томас по-ведро и дружелюбно откогато и да било по време на прехода им. Жаждата й да бързат беше заразителна и Томас се поддаде охотно, защото го спасяваше от умуване за следващите нападения на злината. Двамата дори подтичваха в началото на деня, благодатен за пътуване.
В прохладата ясното слънце насърчаваше, пътеката ги водеше равна и права, жилавите туфи трева сякаш сторваха път на Атиаран и Томас с всяка крачка. Нетърпението й го подтикваше да изминава левга след левга. По пладне Атиаран малко укроти вървежа си, за да хапнат в движение от скъпоценния плод, но не се бавиха. С наближаването на вечерта отново ускориха ход, почти до бяг.
Накрая необозначената пътека, която й бяха описали в дървеното поселище, ги изведе до широка долина. Поспряха само колкото Атиаран да огледа местността, после тя се устреми нагоре по дълъг полегат склон, който се издигаше на изток. Избра да минат между два гилдена, израснали стотина разкрача над долината. Томас вървеше със същите дълги припрени крачки, без да задава въпроси, за да не се уморява и задъхва излишно.
Така се катереха по склона — Атиаран с вирната глава и развяна коса, сякаш виждаше пред себе си обсипаните със звезди порти на рая, а подире й Томас насилваше краката си да не се отказват. Зад тях слънцето се спускаше под хоризонта като протяжна въздишка, а пред тях хълмът привидно се издигаше чак до небето.
Томас се слиса, когато Атиаран стъпи на билото, спря като закована, стисна раменете му и го завъртя с ликуващ вик:
— Вече сме тук! Дойдохме навреме!
Той залитна и тупна на тревата. Полежа задъхан, не му стигаха сили дори да я погледне. Но тя май беше забравила за него. Гледаше втренчено към източния склон на хълма и възклицаваше с накъсан глас от изтощение, възторг и почит:
— Банас Ниморам! О, радостно сърце на Анделейн… Доживях този миг.
Омаян от гласа й, Томас се надигна и така се вторачи в същата посока, все едно очакваше да съзре въплътената душа на Анделейн.
Не можа да потисне дълбоката си въздишка на разочарование. Не виждаше нищо, което да се мери с блаженството на Атиаран — нищо още по-цъфтящо от здраве или по-скъпоценно от безбройните гледки, покрай които тя беше претичала бездушно. Под него тревата се спускаше в гладка широка падина, наместила се между хълмовете като огромна чаша, от която да пие нощното небе. Слънцето беше залязло и той не различаваше добре очертанията на този дол, но и звездите стигаха да му покажат, че никакви дървета или храсти не нарушават равната повърхност. Дори човек можеше да се заблуди, че някой нарочно я е загладил. Тази нощ звездите блещукаха още по-весело, сякаш тъмата на новолунието ги предизвикваше да бъдат максимално ярки. Томас обаче си каза, че и това не стига да оправдае преумората, просмукала се чак до костите му.
Атиаран обаче не пренебрегна сумтенето му. Хвана ръката му и каза:
— Още недей да ме упрекваш.
Издърпа го да застане по-напред. Под клоните на последното дърво на ръба на падината тя пусна раницата си на земята, седна и се облегна на дънера, загледана надолу. Когато Томас се настани до нея, тя продължи тихо:
— Овладей неистовото си сърце, Ковенант. Дойдохме навреме. Сега е Банас Ниморам — новолуние в апогея на пролетта. През моя живот още не беше имало такава рядка нощ на красотата. Не съди по себе си за Земята. Почакай. Това е Банас Ниморам, Празникът на пролетта — най-прекрасното от всички съкровища на Земята. Ако не смутиш всичко тук с гнева си, ще видим Танца на Духчетата в Анделейн.
Гласът й беше звучен сякаш пееше и Томас долови силата, скрита в обещанието, макар и да не го разбираше. Но въпросите бяха неуместни и той се настрои да чака какво ще ги споходи.