Гробовни тайни [bg]

Тръгнахме по пътеката, която водеше към Черната скала. На половината път Софи спря и се извърна към онази част на тресавището, която се намираше вляво от нас.

— Оттук започваше полицейският кордон, който ограждаше гроба.

— Откъде знаеш?

Не виждах нищо, което да отличава това място от околността.

Софи ме погледна косо и се усмихна.

— Какво, не ми ли вярваш?

— Просто не разбирам как можеш да познаеш мястото. На мен всичко ми изглежда еднакво.

Тя се наведе към мен и леко докосна рамото ми с ръка. Опитах се да се съсредоточа върху думите й.

— Номерът е в това да запомниш особености от пейзажа, които не се променят. Виждаш ли онази скала на около две мили от нас? Тя трябва да е под прав ъгъл с мястото, на което стоим в момента. А ако погледнеш нататък…

Стоеше толкова близо до мен, че когато се обърна, и аз се обърнах заедно с нея.

— Има нещо като цепнатина в земята. Ако сме на правилното място, нейният край трябва да е в една линия с могилата, върху която има плоска скала. Виждаш ли?

Кимнах, но не можех да се концентрирам върху това, което казваше. Стоеше съвсем близо, почти притисната до мен. Погледите ни се срещнаха. Тя отметна кичур коса, който вятърът беше натикал в лицето й, и се отдалечи.

— Както и да е… Оттук човек най-лесно би навлязъл в тресавището. Отстрани на цялото протежение на пътеката има стръмен насип, така че е най-лесно да се изкачим оттук. Отиваме ли?

— Добре.

Изпитах облекчение, когато поехме. Съсредоточи се върху това, за което си дошъл.

Тук насипът не беше толкова стръмен, но бе доста по-обрасъл с растителност, отколкото преди десет години. Слязох внимателно и се обърнах, за да помогна на Софи. Тя се спусна бързо и се усмихна стеснително, когато протегнах ръка, за да я задържа.

— Сигурна ли си, че можеш без карта да откриеш мястото на гроба? — попитах аз, докато си пробивахме път през заплетените шубраци на пирена.

— Сигурна съм — отвърна тя.

Придвижвахме се трудно. Дори когато пиренът отстъпи място на острата блатиста трева, беше почти невъзможно човек да види къде стъпва. Ботушите ми или потъваха в калта, или се хлъзваха върху някой скрит камък или коренище. Софи се движеше доста по-уверено от мен, заобикаляше бодливите храсталаци и блатистите места, сякаш следваше невидима пътека. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че причината не беше само умението й да „разчита“ пейзажа.