Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— А може би не трябва?
— Наистина ли мислиш така? Да не преодоляваме загубата, а да… Какво да правим? Каква задача ни поставят нашите изгубени любови?
Това беше въпросът, на който Жан Пердю не бе намерил отговор през всичките тези дълги години.
До днес. Вече знаеше отговора.
— Да ги носим в себе си. Това е задачата. Да носим в себе си нашите мъртви и разбити любови. Те ни правят цялостни личности. Започнем ли да ги забравяме, опитаме ли се да ги прогоним, губим себе си. Вече ни няма.
Жан стоеше и се взираше във водата на Алие, блещукаща под лунната светлина.
— Цялата любов. Всички мъртви. Всички хора на нашето време. Те са реките, от които се състои морето на нашата душа. Ако не искаме да си ги спомняме, морето ще пресъхне.
Изпитваше дива жажда да граби от живота с две ръце, преди времето да е почнало да тече още по-бързо. Не искаше да умре от жажда. Искаше да е свободен и безкраен като морето, пълен и дълбок. Копнееше да има приятели. Да обича. Да усеща Манон в себе си. Да се вълнува от присъствието ѝ дълбоко в него, от сливането на сърцата им. Манон го промени невъзвратимо и не беше нужно да го отрича. Затова бе станал онзи мъж, на когото Катрин позволи да се приближи до нея.
Изведнъж Жан Пердю осъзна, че Катрин никога няма да заеме мястото на Манон.
Тя заемаше свое собствено място.
Не по-лошо. Не по-добро. Само друго.
А той изпитваше желание да ѝ покаже цялото море на душата си.
Мъжете стояха и гледаха как Макс и Елая се целуват. Жан знаеше, че никога вече няма да говорят за лъжите и илюзиите си. Най-важното бе казано.
29.
След една седмица.
Предпазливо, без бързане, всеки бе признал кои са съществените дати в живота му. Салваторе, „изчадието“, родило се от случайна среща между майка му, чистачка, и женен учител. Жан, дете на любовта между полуграмотен мъж от простолюдието и начетена жена от аристокрацията, решили да правят напук на всички. Макс, последен опит на разкъсван от очаквания и разочарования еснаф и вечно съгласяваща се жена да съживят брака си.
Продаваха книги, четяха на децата, акордираха пианото срещу няколко добри романа. Пееха и се смееха. Жан се обади на родителите си от уличен телефон. Позвъни и на № 27. Никой не вдигна слушалката, въпреки че преброи точно 26 позвънявания.
Попита баща си как се е чувствал, когато от любовник изведнъж е станал баща.
Жакен Пердю мълча необичайно дълго. После в слушалката се чу подсмръкване.
— О, Жано… Да имаш дете, означава да приключиш със собственото си детство, завинаги. Едва тогава осъзнаваш какво е да си мъж. Страх те е, че всичките ти слабости ще излязат на бял свят. Че бащинството изисква от теб повече, отколкото си в състояние да дадеш… Винаги съм изпитвал потребност да заслужа обичта ти. Защото много те обичах. Много.
Вече и двамата подсмърчаха.
— Защо ме питаш, Жано? Да не би да намекваш, че и ти…
— Не, татко.
Жалко. Сега можех да си имам един Макс и една дъщеричка. Рицарката Инат. Би било прекрасно. Но вече е твърде късно.
Жан имаше чувството, че сълзите, изплакани на брега на Алие, са отворили много място в него. В първата клетка ще настани ароматите, във втората — докосванията. После обичта на баща си. После чувствата към Катрин.
В отворилото се пространство имаше предостатъчно място и за обичта към Макс и Кунео, и за възхищението от красотата на природата. Тъгувайки, той откри в себе си място, където вълнението и радостта можеха да съжителстват. И не само те, а и нежността, и разбирането, че на света живеят и хора, които го обичат.
След кратко плаване по Централния канал стигнаха до Саона. Там попаднаха в силна буря.
Черно, бучащо, разкъсвано от мълнии, небето се спусна над Бургундия и покри областта между Дижон и Лион.
В трюма на „Лулу“ звучаха концертите на Чайковски — единствено те съумяваха да осветят поне за малко черния мрак навън. В корема на кита мъждукаше газениче. Макс притискаше стъпала върху Стойката на пианото и даваше всичко от себе си, докато корабът се люшкаше по високите вълни.
Пердю никога не бе възприемал Чайковски по такъв начин: тромпетите и виолите на бурята, грундирани от стоновете и помпането на двигателя и скърцането на гредите, докато вятърът се блъскаше в чувствителната талия на кораба и се опитваше да ги извади на сушата. От етажерките валяха книги, Линдгрен не смееше да се подаде изпод завинтения за пода диван, Кафка, мушнал се под най-голямото кресло, следеше падащите томове с вирнати уши.
Жан Пердю завъртя кораба по течението на Саона и навлезе в един страничен ръкав. Първото, което видя, беше пералня, от която се вдигаха облаци пара. Помириса силно наелектризирания въздух, помириса разпенената зелена вода, усети как рулят се съпротивлява на мазолестите му ръце — и разбра колко е прекрасно да се живее. Хубаво беше да е жив, точно сега, да се намира точно тук.