Сянката на чинара [bg]

Навсякъде има тела, помисли си Лети. Запали лампата и тя освети бъркотията след снощната вечеря. По-късно щеше да измие съдовете. Направи си кафе, надникна в хладилника и установи каквото очакваше. Освен няколко яйца и пакет месо за обяд нямаше почти никаква друга храна. Със сигурност не беше достатъчно, за да нахрани толкова народ. Щеше да изпрати скъпия си съпруг до магазина веднага щом се събуди. А за продуктите щеше да плати не с надниците, спечелени от Симиън или от самата нея, нито с издаден от държавата чек, а благодарение на щедростта на новия им герой, почитаемия Букър Систрънк. Симиън го беше помолил за заем от пет хиляди долара. (Човек, който кара такава кола, едва ли ще се затрудни с пет хилядарки.) Всъщност дори не било заем, отбеляза Симиън, а по-скоро аванс. Букър се съгласи и двамата подписаха някакво листче. Лети държеше парите скрити в кутия за бисквити в килера.

Тя обу сандали, пристегна халата и излезе навън. Беше петнайсети октомври и във въздуха се усещаше хлад. Листата пожълтяваха и потрепваха на вятъра. Лети отпи от любимата си чаша и пое през тревата към малката барака, в която държаха косачката и други неща. Зад нея на канадската ела висеше въжена люлка и Лети седна на нея. Изрита сандалите си, избута се назад с крака и полетя във въздуха.

Вече я бяха попитали, а въпросът щеше да се повтаря отново и отново. Защо господин Хъбард е постъпил по този начин? Обсъждал ли го е с нея? Вторият въпрос беше най-лесният — не, той никога не обсъждаше нищо с нея. Разговаряха за времето, за това какво трябва да се поправи в къщата, какво да купи и какво да сготви тя за вечеря. Но нищо важно. Това гласеше обичайният й отговор, засега. Истината беше, че той на два пъти небрежно и неочаквано беше споменал, че ще й остави нещичко. Знаеше, че умира и че смъртта му е близо. Правеше планове за края си и искаше да я успокои, че ще й завещае някакви пари.

Защо обаче й оставяше толкова много? Децата му не бяха свестни хора, но не заслужаваха толкова сурово наказание. Лети със сигурност не заслужаваше онова, което й беше завещал той. Нищо не й се струваше логично. Не можеше ли да седне с Хършъл и с Рамона, само тримата, без адвокати, и да се споразумеят за разумна подялба на наследството? Лети никога не беше притежавала нищо и не беше алчна. Щеше да се задоволи с малко. Би отстъпила по-голямата част от имуществото на семейство Хъбард. Искаше само колкото да започне нов живот.