Сянката на чинара [bg]

— Да.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

Тя извади кърпичка и докосна очите си.

— Извинете.

Жената се разплака. Джейк реши, че явно разговорът ще отнеме доста време. Накрая Арлин се овладя, изправи се и се усмихна.

— Знаете ли, господин Бриганс, не съм сигурна на кого да имам доверие в тази ситуация, но честно казано, на вас вярвам.

— Благодаря ви.

— Разбирате ли, брат ми беше съдебен заседател на онзи процес.

— Кой процес?

— На Карл Лий Хейли.

Всичките дванайсет имена бяха неизличимо запечатани в паметта на Джейк. Той се усмихна и попита:

— Кой?

— Бари Ейкър. Най-малкият ми брат.

— Никога няма да го забравя.

— Той много ви уважава заради процеса и така нататък.

— И аз също го уважавам. Тези хора проявиха огромна смелост и произнесоха справедлива присъда.

— Когато чух, че вие сте адвокатът, който ще отговаря за имуществото на Сет, се почувствах по-добре. Но после, когато научихме за последното завещание… ами доста е объркващо.

— Разбирам. Нека просто да си имаме взаимно доверие. Оставете това „господине“, наричайте ме Джейк и ми кажете истината. Съгласна ли сте?

Арлин остави кърпичката върху масата и се отпусна на стола.

— Добре, но не искам да ходя в съда.

— Ще се притесняваме за това по-късно. Засега просто ми опишете положението.

— Добре. — Тя преглътна мъчително, мобилизира се и думите се отприщиха. — Последните дни на Сет не бяха приятни. Близо месец състоянието му ту се влошаваше, ту се подобряваше. Проведоха му два курса на химио- и лъчетерапия, косата му опада и той отслабна. Беше толкова немощен и болен, че не беше в състояние да се надигне от леглото. Коравият старец не искаше да се предава. Но имаше рак и когато туморите отново се появиха, той осъзна, че краят му е близо. Престана да пътува и прекарваше повече време тук. Болеше го, вземаше много демерол. Идваше на работа рано, пийваше малко кафе и за няколко часа му беше добре, после пак отпадаше. Не съм го виждала да взема болкоуспокояващи, но ми е казвал за тях. Понякога беше сънлив и замаян, дори му се гадеше. Настояваше да шофира и нас това много ни тревожеше.

— Кои вас?

— Нас тримата. Ние се грижехме за Сет. Той не допускаше никого близо до себе си. Казахте, че не сте се срещали с него, и аз не съм изненадана, защото Сет избягваше хората. Мразеше празните приказки. Не беше общителен човек. Беше самотник и не желаеше никой да се бърка в делата му или да му върши работа. Сам си купуваше кафе. Ако аз му го поднасях, дори не благодареше. Имаше доверие на Дуейн да движи деловите му въпроси, но двамата не прекарваха много време заедно. Камила е тук от няколко години и Сет наистина обичаше да флиртува с нея. Тя е простовата, но е мила и добра и той я харесваше. Но толкова. Само ние тримата.

— През последните му дни забелязахте ли да е правил нещо необикновено?