Червената лястовица [bg]

Двама сиви мъже ги посрещнаха на „Шереметиево“, застанали рамо до рамо в средата на терминала. Те взеха жълтеникавата брезентова торба от служителя по сигурността и след това той си тръгна в отделна кола. Казаха ѝ, че е наредено да се яви за разговор, и тръгнаха от двете ѝ страни към чакащата ги кола. В късната следобедна светлина я откараха в пълно мълчание от летището до необозначена сграда в източния край на града. Намираше се до Рязанский проспект, това беше всичко, което успя да види. Асансьорът скърцаше, а дългият коридор беше боядисан в зелено. Седя там, докато дневната светлина избледня и се мръкна. Не беше яла нищо и носеше едни и същи дрехи вече втори ден. После някакъв мъж с очила отвори една врата и ѝ направи знак да влезе в стаята, която бе обзаведена така че да прилича на частен офис, но беше необитаема — сценичен декор, до найголямата подробност, включително вазата с рози на бюфета.

Мъжът имаше тънки ръце, ръце на пианист. Беше плешив, с вдлъбнатина отстрани на главата, сякаш останала от трепанация, която по удивителен начин извиваше и разкривяваше жълтия балон на аурата му. Жёлтый, познатият жълт цвят на измамата и предателството. Той приветства Доминика с добре дошла обратно в Москва, винаги е добре да се завърнеш в Москва, нали? Те бяха доволни, каза той, от нейната работа в Скандинавия, особено със справянето с доброволеца. Не, не жёлтый, а желтизна, този мъж целият беше жълтина. Това беше заблуда, това беше опасност, смъртна опасност, тя усещаше миризмата ѝ.

Трябваше да възприеме правилно поведение — любопитна, малко озадачена, уморена от пътуването. И над всичко, за Бога, никакъв намек за страх, никакъв намек за отчаяние. Да не би да има някакъв проблем? — попита тя. Би ли могла да научи името му, чина и управлението? Тя изказа предположението, че той е колега от службата. Полковник Дигтяр, отдел К, да, разбира се, от центъра. Дигтяр. Украинец, помисли си тя. Лампите на тавана хвърляха сенки по вдлъбнатината в черепа му.

Тя разказа хронологията на операцията, от входа до хотелската среща. Не, тя не знаеше, че е имало инцидент, не знаеше нищо за ареста, станал, след като двамата с резидента си бяха тръгнали от „Камп“. Резидент Волонтов не беше споменал, че е имало някакъв проблем. Дигтяр не си водеше бележки, нямаше никаква папка, в която да прави справки. Те записваха всичко, гледаха лицето ѝ, наблюдаваха ръцете ѝ. Тя устоя на порива да потърси местата, където биха могли да са камерите. Не гледай, не мисли, никой не може да ти помогне, ти трябва да го направиш сама, това е твоето пътешествие, което ще направиш в самота.

Взеха паспорта ѝ и я пуснаха да си отиде у дома за през нощта. Майка ѝ излезе на вратата в домашния си халат, отначало изненадана, но ѝ отне по-малко от секунда, за да затвори лицето си и да придобие напълно безизразен поглед.

— Доминушка, каква изненада, влизай, дай да те погледна. Не знаех, че ще си дойдеш — с равен глас каза майка ѝ. Внимание!

— Беше неочаквано пътуване — отговори ѝ Доминика с колкото е възможно по-нормален тон. — Колко е хубаво да съм си у дома, мамо, колко е хубаво да те видя отново. — Опасност. Майка и дъщеря се прегърнаха, целунаха се по бузите три пъти, както изискваше традицията, и отново се прегърнаха.

Доминика не посмя да я притисне, не можеше да си позволи да рухне. Те може би ги наблюдаваха. Майка и дъщеря останаха до късно и Доминика бъбреше за финландците, за живота зад граница. Тя трябваше да спи, имаше работа сутринта. Още една целувка, майка ѝ я погали по бузата, после се отдалечи от леглото. Тя знаеше.

Взеха я сутринта и я закараха обратно на Рязанский проспект, и тя отново разказа цялата история, този път на трима мъже, седящи на маса с вазата с рози пред тях, вероятно микрофонът беше пъхнат сред цветята. Никой не говореше, но този път отгръщаха страници в една папка без етикети. Нима тази свиня Волонтов беше изпратил доклада си толкова бързо? Те се изнизаха навън и я оставиха сама, после влязоха отново и тя отново им разказа историята, абсолютно същата. Търсеха разлики, противоречия. Никога през живота ѝ не се бяха взирали така в нея, по-лошо от балетното училище, по-лошо дори от мъжете, които я зяпаха в лястовичето училище. Тя усещаше стягане в гърлото, чувстваше, че яростта ѝ се надига, но устоя и отвръщаше на техните втренчени погледи с немигащи очи. Нямаше да ги допусне до ледената тайна в гръдта си.

Това трая цял ден, после ѝ позволиха да се прибере у дома. Майка ѝ готвеше шчи на печката, гъста месна супа, и миризмата на дача и на зеленчуци, на спомени от снежни утрини изпълваше апартамента. Ръката на Доминика трепереше, докато ядеше. Майка ѝ не хапна нищо, седеше срещу нея и я гледаше. Тя знаеше.

Майка ѝ не беше свирила професионално от петнадесет години, но стана и се върна в кухнята с калъф. Беше обикновена цигулка, нищо общо с нейната „Гуарнери“, но тя седна близо до дъщеря си на масата, постави я под брадичката си и засвири бавно, Шуман или Шуберт, Доминика не разбра. Цигулката вибрираше, нотите звучаха плътно, наситено, червено пурпурни, такива, каквито ги бе усещала отдавна-отдавна, в дневната, с батюшка.