Червената лястовица [bg]

По средата на деня Форсайт вдигна поглед от бюрото си. Гейбъл току-що бе получил вест от своя човек, който бе прекарал сутринта, наблюдавайки руското посолство. На Нейт не му хареса изражението на Гейбъл.

— Един бус е напуснал руското посолство в девет сутринта. Дива и двама други. Носели дипломатическа торба и се насочили към летището.

— Има полет на „Аерофлот“ до Москва всеки ден по обед — каза Гейбъл, поглеждайки часовника си. — Значи след деветдесет минути.

— Това ли е всичко? — попита Нейт. — И какво ще направим ние по въпроса?

— Няма да направим абсолютно нищо — каза Форсайт. — Отиването на буса на летището е напълно нормално. Първото нещо, което те биха направили през изминала нощ, е да копират проклетото нещо и да подготвят дипломатическата пратка. Сега носят оригинала в торбата за обедния полет. Доминика и двама души за ескорт. Волонтов би направил нещо подобно, да изпрати нея да целуне нечий задник и да получи почестите.

— Не сме сигурни в това — каза Нейт. — Ами ако я ескортират на път към Русия? Ами ако е в беда?

— Дори и да е така, какво предлагаш? — попита Форсайт. — Наръчникът ще пристигне в Москва.

— Пуснете ме да отида на летището — каза Нейт. — Няма да се мотая и да се набивам на очи. Просто ще се огледам. Може би ще усетя какво се случва. Бихме искала да научим каква е ситуацията, нали бихме искали да сме в състояние да докладваме детайлите, нали така?

— По никакъв начин — каза Форсайт. — Ще бъдеш като Ромео, крещящ на Жулиета да излезе на балкона.

Нейт погледна Гейбъл.

— Не мога да издържам повече — каза Гейбъл. — Всеки миг този тъпчо ще започне да плаче. Том, ще отида с него. Няма да го оставя да оплеска всичко. Можем да видим кой пътува с нея, да получим индикация за случващото се. — Гейбъл погледна Форсайт и кимна.

Тъй като Форсайт не каза нищо, Нейт и Гейбъл си облякоха палтата и хукнаха надолу по стълбите. С Нейт на волана пътуването до летището беше буквално на две колела. Минаха покрай остъклената наблюдателница на мецанина, която гледаше към залата за заминаващи пътници. Гейбъл забеляза Доминика, седнала близо до терминала на „Аерофлот“. Беше облечена в същия морскосин костюм с бяла риза, който бе носила предишния ден. Жълтата брезентова дипломатическа торба стоеше на пода между коленете на един от служителите. Доминика изглеждаше мъничка и тиха, облечена като примерна малка функционерка, връщаща се в Москва, в центъра.

Гейбъл сграбчи Нейт за яката и го натика зад една широка колона.

— Просто стой тук. Никакво махане. Никакво мърдане. Не знаем как ще реагира, ако те види. Ако се издъниш, може да я убиеш.

Доминика седеше между служителя от охраната на резидентурата и сервилния администратор от посолството, който, като разбра, че получава безплатно пътуване до дома, натъпка куфара си с консервирана сьомга и музикални дискове, за да ги продаде на съседите и приятелите си в Москва. Той дори не знаеше кое е това цицесто младо бонбонче, седнало до него, и хич не го интересуваше. На седналия от другата страна служител от охраната му бяха подшушнати някои инструкции за пътуването. Беше му казано единствено, че ефрейтор Егорова ще бъде посрещната на летището от служители и че той трябва да предаде торбата на същите тези офицери. Трябваше да получи разписка за торбата и му бе отпуснат два дни отпуск, преди да се завърне в Хелзинки. Точка.