Убийството на Бусе [bg]

— Ако искаш, отбий се днес, аз съм свободен. Лято е, всички са на почивка, няма много идващи на терапия.

Е, чак пък толкова сега. Ако той е свободен, и аз ли трябва да съм свободен. Не обичам толкова спешните разплащания.

— На мен не ми е много удобно — казах. — Ако не ти е толкова спешно, да ти се обадя след ден-два и да видим. Напоследък съм малко натоварен.

— Не, разбира се, не е толкова спешно. А, между другото, аз другата седмица заминавам на почивка, в събота. Ще бъде добре, ако успеем да го направим, преди да замина.

На вашите заповеди. И аз току-що си мислех как да направя така, че тъкмо когато са ми се насъбрали толкова неприятности на главата, да му актуализирам сайта.

— Ами не съм много сигурен — казах аз. — Напоследък съм доста натоварен, поех няколко ангажимента наведнъж. Следващата седмица изобщо не мога. Може би след това. Да приключа с тях първо и ще видим.

Прие го с неочаквана за мен зрялост. Сбогувахме се, като си пожелахме да се видим в най-подходящо време.

Нямаше никакъв смисъл това съобщение да остава записано на телефонния секретар. Веднага натиснах бутона за изслушване. Апаратът е от тези, които не изтриват непрослушани съобщения. Докато слушах като фон разговора ми с Джем, започнах да си мажа тялото с лосион. Започвайки от раменете надолу. С мазането кожата ми ставаше хлъзгава и почти сам се пожелавах.

Изведнъж се събудих с една дума от течащия фон: „Португалия“. Не ми беше направила впечатление, докато говорихме, но сега я улових, споменаваше за хипнотизаторка от Португалия. И журналистката, чието име не помня, да, и тя също беше дошла от Португалия. Това може да е случайност. Но може и да не е.

Развълнувах се и приключих набързо с лосиона по долните части на краката. Исках час по-скоро да я посетя. Облякох се набързо.

Докато излизах, телефонът звънна отново, ала не вдигнах. Който иска да се свърже, ще остави съобщение. Докато заключвах вратата, отвън чух гласа на Али. Добре, значи е получил нещата, които му изпратих, обаждаше се да си говорим.