Убийството на Бусе [bg]

— Чудя се дали да ти вярвам — каза тя. Отново насочи очите си към мен.

— Прави каквото искаш — отвърнах. — На мен ми се спи. И се отегчих от тази тема. Скочих от кола в движение, за да се спася от човека, когото пуснаха по петите ми. Вече нито ме интересува, нито имам желание. Само ми се спи.

— Намекваш ми да стана и да си отида.

— Почти… — казах. — Ако искаш, можеш да останеш и тук, разбира се. Мога да ти дам стаята за гости, в която спа за последно Бусе. Ще ти бъде удобно. Аз малко ли съм живяла в твоя дом.

— Знаеш ли, ако изляза с празни ръце оттук, не се знае какво ме очаква. Боли ме дори само от мисълта. Не мога да ги убедя толкова лесно и бързо, колкото ти успя да ме убедиш. Очакват от мен снимките.

— И какво сега — заинтересувах се, — все още някой чака пред вратата ли?

— Не знам. Не би трябвало. Не съм слагала никого. Но не знам, аз не разбирам всичко. Ако и други са се намесили, нямам представа какво биха направили.

Спогледахме се продължително.

— Захарче — каза тя, — всъщност на никого не му пука за жената, но ако писмото или снимките са у теб, или ако по някакъв начин излязат наяве, повярвай ми, и твоят живот ще се улесни. Дори могат да ти платят добри пари. Няма да се влачиш по клубовете така до сутринта. Или биха направили каквото поискаш. Имаш някой, който ти харесва, казваш как се казва, ще дойде у вас, ще го затвориш за колкото време искаш и ще си го използваш, както искаш. Откъде да знам, каквото ти хрумне…

— София, не ми вярваш, нали?

— Не знам. Вече нищо не знам. Иска ми се да ти вярвам, но не успявам. Инстинктите ми са объркани. Нещо отвътре ми подсказва, че не си честна с мен. Всъщност нямам идея какво е точно, просто едно чувство. Затова ту вярвам, ту не вярвам.

— Може би заради това, което сме преживели в миналото.

— Може би — каза тя. — Не знам защо, сега ти имам доверие. След малко може да се промени. Затова би било добре, ако час по-скоро си тръгна. Не знам как ще се справя с тях. Сигурно ще намеря начин. Най-малкото ще опитам. Ти все пак помисли, дръж си ушите отворени и ако чуеш нещо или ако ти попадне нещо в ръцете, ми се обади веднага.

Стана, като се зърна в огледалото до вратата, първо промени стойката си, изправи раменете си, после си оправи косата. Не изглеждаше възможно да се възстанови с толкова малко усилия, но все пак жалкият й вид се промени поне малко. Взе ми слънчевите очила от масичката до входната врата и си ги сложи. Отново се огледа в огледалото. Със сигурност беше по-добре.

— Много е светло. Не мога да изляза така. Вземам ги. После ще ти ги върна.