Убийството на Бусе [bg]

— Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се, по-добре би било. Да отидем в кухнята. — И тръгна пред мен. Не бяхме направили и две крачки, когато иззвъня телефонът. Тя се извини и вдигна слушалката от хола.

Каза „Ало“ и очите й тутакси се уголемиха и се извърнаха към мен. Съвсем естествено се усъмних, наострих слух.

— Да — рече тя и докато слушаше, не отделяше поглед от мен. — Добре, ние ще се оправим — отвърна и отново се заслуша.

През цялото време постоянно ме наблюдаваше с крайчеца на очите си, а когато погледите ни се пресрещнеха, отместваше своя. Със сигурност говореше за мен, а на отсрещната страна беше човекът, когото засякох на стълбите. Проверяваше ме. Личеше си, че аз съм тази, с която ще се оправят, а „ние“ бяха самата журналистка и Ахмет. Ето на това се вика „да им паднеш в ръцете“. Значи и журналистката беше замесена. Обратният Ахмет с рекламите също беше с тях. Май всички правеха нещо за тях.

Имах нужда от спешен стратегически план. Гледах я с усмивка, като че ли нищо не разбирам. Усмихна ми се напрегнато и затвори телефона.

Влязохме заедно в кухнята. Беше по-разхвърляно от всяко друго място в апартамента. Всичко, което имаше в жилището, от рода на чинии, купи, тенджери и чаши, бе мръсно и извадено наяве. Кори от диня, както личеше, изрязани преди няколко дни, бяха започнали да изсъхват върху вестника, на който бяха оставени. Отвратителна гледка.

— Само една секунда, да кажа нещо на Ахмет и идвам — каза тя. — Да продължи да работи, докато ни чака…

Остави ме сама, дръпна вратата на кухнята и изчезна. Разбира се, тя имаше план, обратният Рефик щеше да ме изчака в готовност за действие. Не изглеждаше особено силен, но не можех да знам какво ще реши да направи. Паникьосах се.

Големият нож, с който беше разрязана динята стоеше на масата. Стоманата му, която трябваше да блести, всъщност изглеждаше матова от мръсотия и засъхнал динен сок. Взех го като предпазна мярка. Скрих го зад гърба си.

Вратата се отвори и тя дойде. Хванах ножа така, че да не го види. Облегна се на масата, извади цигара от пакета в джоба си и я запали.

— Да, слушам те… Какво искаш?

Издуха дима в лицето ми. Втренчи се в мен и започна да ме гледа странно, присвиваше и притваряше очи. Може би опитваше да ме хипнотизира.

— Работи ли върху хипнозата, докато беше в Португалия?

— Да — отвърна тя и изведнъж погледът й се нормализира.

— И като се върна тук, продължи…

— Ами разбира се, знаеш, че на нас, журналистите, не ни плащат цяло състояние. Има добре припечелващи, но не и такива като мен. Правя всичко, което може да ми донесе допълнителни доходи. Защо питаш? И ти ли имаш желание?

— В известен смисъл да — рекох аз. — Хипнотизира ли Бусе? За да я накараш да говори?

Бях решила да използвам тактиката „най-прекият път е най-кратък“. Малко се смути. Дръпна дълбоко от цигарата си. Заби поглед първо в земята, после в тавана, накрая го насочи към мен. Издухвайки дима, заговори с глас, идващ от дълбочина: