Убийството на Бусе [bg]

Ето на това не можех да повярвам лесно. Бях съгласна, че остарява и изпада от лигата, но последното нещо, което можеше да се каже за София, беше „жалка“. Ако тя е „жалка“, какво бяха нашите бедни момичета?

— Виж на какво приличам — каза тя и се обърна настрани в стола, за да разкрие гърба си. Беше цялата в синини.

— Съжалявам… — казах. А вътрешно си помислих: „Ще ти мине.“

— Ако им осигуря снимките и писмото, ще заслужа уважението им. Няма вече да гледат на мен като манекен от най-ниското ниво. Мога да стана една от тях, сериозна част от системата. Дори си помечтах да получа добро заплащане и да прекарам в спокойствие старините си. Както и едно-две околосветски пътешествия, дълго пътуване по море… Страхувам се да не ме убият, ако не успея да ги намеря — добави тя. Краят на изречението бе съпроводен със силна въздишка.

Не можах да не попитам:

— Както убиха възрастната жена от горния етаж ли?

— Виж, там работата е малко объркана. Нашите са влезли на горния етаж по погрешка, знаеш го. Старата жена озлобяла, започнала да се противи и… Така се появил проблемът. — С пръсти изобрази пистолет, за да обясни случилото се. — Жалко, разбира се, но късно осъзнали, че са влезли в погрешен апартамент. Отговорният за тази грешка беше наказан, разбира се. Когато слезли на долния етаж, не успели да открият нито сляпата жена, нито едно написано листче дори.

— Вярно, къде е госпожа Сабиха? — попитах аз.

— Ние не сме й направили нищо. И нашите се чудят.

— Как така, ако не сте я отвели вие, къде е тя?

Ето, сега вече и двете бяхме изумени. Разсъних се напълно.