Убийството на Бусе [bg]

Помощникът на София ме гледаше. Като заспах и се събудих, съвсем забравих, че домът ми се наблюдава и бях зарязала предпазните мерки. Ето че бяха тук по следите ми. Чудесно!

От притеснен погледът на Ахмет се беше превърнал в овчи.

— Не очаквах да излезе такава мръсотия, повярвай — каза той. — Иначе бих ли се намесил въобще. Ако имах намерение да се занимавам с такива неща, за какво ми е да се влача с камера в ръка за два клипа след този и онзи?

Може би говореше истината, но все пак той беше уредил некадърния професионален крадец Кайхан. Беше се забъркал по някакъв начин в мръсотията.

Нямаше нужда да си губя времето с паникьосаната журналистка и Ахмет. Можехме само да си споделяме проблемите и да си плачем. Нямаше полза от това.

Замислих се къде да отида, като си тръгна: ако се прибера у дома, пак ще ме проследят и ще ме държат под око. Мога по някакъв начин да се освободя от тях. Но къде да отида?

Мястото, където намирах убежище досега, защитената ми крепост, винаги е бил домът ми. Когато се случи нещо, когато не се чувствам добре, мястото, където отивам, за да избягам, бе домът ми. А той вече беше под наблюдението на мафията. Домът ми беше най-личното ми място. Вече нямаше нищо лично в него. Усещането за това ме притесняваше. Спокойствието ми беше нарушено.

Обратният Ахмет и журналистката си наляха вино, сгушиха се един до друг и угрижено се заиграха. Уж се окуражават взаимно, казваха си, че ще се измъкнат от тази ситуация. Гледайки ги как се забавляват, разбрах, че са правили същото нещо и преди да се появя. Нямаше как да стигнат донякъде с тази скорост. И двамата бяха лишени от страст. Не обичам секса без тръпка, не ми харесва.

Погледах ги с малко съжаление. Постоянно си казваха какво могат да направят. Изглеждаха жалки.

— Тогава им дайте касетата, която имате, и се спасете! — предложих аз.

— Няма да ни повярват… — рече журналистката.

— Разкажи им същите неща, които каза на мен. Не се знае, може пък да повярват. — И сама не вярвах на думите си, но ми беше омръзнало от тяхното хленчене.

Никой не е в безизходица. Просто някои решения не ни допадат.

— Наистина ли? — попита тя.

— Можем да опитаме — каза Ахмет. — Да слезем и да им я дадем…

— Изведнъж ще бъде намесена и една касета, за която те дори не подозират. На всичко отгоре е запис. Ще си останем само с това, че сме объркали положението.

Имаше логика в разсъжденията й.

— Оригиналът е все още в теб, нали? — обърна се тя към мен.

— Да, вкъщи е… — потвърдих.

— Ако дадем оригинала? Да слезем и да поговорим с тях, ще отидем заедно у дома ти и ти ще им я дадеш. Така ще приключи всичко! Какво ще кажеш?

Ако се съди по вида й, журналистката беше възприела това решение като най-подходящо и бе твърдо решена да го приложим час по-скоро.

Беше ясно, че касетата не се смята за доказателство, освен това всеки можеше да разкаже каквото си иска с цел да пусне слух. Нищо от този разказ няма стойност, докато не бъде доказано. Особено ако казаното принадлежи на вече мъртъв травестит, надеждността му беше нулева. С други думи, нямаше нужда да проявяваме алчност по отношение на касетата. Изслушахме каквото трябваше да знаем. Освен това имахме и копие. Можехме спокойно да я извадим и да я дадем.