Катерина де Медичи [bg]

Анри очевидно разбра коя е въпросната дама и докато другите се смееха на забавната история, той се мръщеше.

Кралят описа седлото ми и добави, че по настояване на "една от дамите" е заповядал на главния коняр да изработи няколко, "та жените от двора да яздят редом с краля".

Кралица Елеонор, мадам Дьо Поатие и главният секретар Монморанси се усмихнаха с колебливо неодобрение, ала не посмяха да не изразят ентусиазъм. Анри обаче слушаше, смръщил раздразнено вежди. Опитах се да отвлека вниманието му със забавни истории, ала колкото повече говорех, толкова повече помрачняваше настроението му.

След вечерята го сварих във външния двор да се помайва пред стълбите, водещи към отделните ни покои. Надявах се, че ме чака, за да поговорим насаме. След като кралица Елеонор и децата на краля се изкачиха по съответните стълбища към спалните си, аз се обърнах към Анри.

– Ваше Височество, недоволен ли сте от мен? Обидих ли ви? – попитах тихо.

Той растеше бързо, променяйки се сякаш с часове. Вече бе по-висок от деня, когато се срещнахме, а челюстта му изглеждаше по-удължена и ъгловата. Така носът му не изпъкваше толкова и чертите му бяха почти красиви. Възкъсата му коса на сватбения ден сега се спускаше до ръба на яката му. Брадата му все още стърчеше на туфи, ала бе успял някак да оформи представителен мустак.

Очаквах да поруменее, да промърмори нещо и да си тръгне. Той обаче възкликна разгорещено:

– Как е възможно да сте се сприятелили с онази... уличница, развратница? Тя е змия, отровно изчадие!

Примигнах поразена. За пръв път го чувах да говори толкова гневно и грубо.

– С мадам Д'Етамп ли? Мислите, че сме приятелки?

– Яздили сте с нея. – Гласът му прозвуча студено, обвинително.

– Кралят ме покани. Не съм търсила компанията ѝ.

– Помогнали сте ѝ след падането.

– Какво трябваше да направя, Ваше Височество? Да я заплюя, докато е просната на земята ли? – възмутих се аз.

– Баща ми е глупак – отрони разтреперан той. – Позволява ѝ да го използва. Нямате представа... При коронацията на кралица Елеонор татко наблюдаваше шествието ѝ по градските улици от голям прозорец, пред очите на хората. А тя... – не успя да произнесе името на херцогинята – тя го убеди да седи до него и го съблазняваше... караше го да върши гнусни, ужасни неща пред прозореца. Всички, дори кралицата, го видяха. – Замълча с буреносен поглед.

– Забранявате ли ми да яздя с Негово Величество, ако ме покани отново? Заповядвате ли ми?

Той се обърна бързо и рязко и тръгна към стълбището.

– Не, не, разбира се – подвикнах след него. – Щяхте да ми заповядвате, ако ми бяхте съпруг. Ако бяхте загрижен за мен.

Притиснах с юмрук устните си, за да заглуша следващите гневни остроти. Хукнах по другото стълбище и влетях в спалнята си, без да продумам на придворните. Затръшнах вратата и се стоварих върху леглото.

След секунди чух хлопане. Помислих, че е мадам Жонди, и извиках троснато, че не желая да ме безпокоят.

Иззад вратата обаче долетя гласът на сестрата на краля.

– Катрин, аз съм, Маргьорит. Може ли да вляза? – Не отговорих и тя добави меко: – Видях ви с Анри преди малко. Искам да ви помогна.