Двор от крила и разруха

Дразнеха сестра ми, шегуваха се с нея… Седнах до нея и й прошепнах:

— Добронамерени са.

Неста просто плъзна пръст по чинията си от слонова кост и обсидиан, по сребърните прибори, около чиито дръжки се виеха резбовани нощни жасминови цветове.

— Не ме интересува.

Амрен се разположи от другата страна на масата и Касиан настръхна, влизайки в трапезарията с две бутилки в ръце. Амрен каза на сестра ми:

— Ти май не си поплюваш.

Неста впери очи в нея. Амрен завъртя лениво кръвта в бокала си, наблюдавайки я като котка, натъкнала се на нова, интригуваща играчка.

Сестра ми отвърна лаконично:

— Защо ти светят очите?

Въпрос, лишен от любопитство — просто безцеремонна претенция за отговор.

Без страх. Нито капка.

Амрен килна глава.

— Знаеш ли, никой от тези дърдорковци не ми е задавал такъв въпрос.

Същите тези дърдорковци опитваха да прикрият тревогата си. Аз също.

Неста мълчеше, очаквайки отговор.

Амрен въздъхна и тъмната й къса коса се разлюля.

— Светят, защото са единствената част от мен, която обуздаващото заклинание не можа да покрие. Единственият прозорец към скритото вътре.

— И какво се крие вътре?

Никой от другите не посмя да се обади. Нито да помръдне. Люсиен, все още до прозореца, беше пребледнял като платно.

Амрен прокара пръст по ръба на бокала си и нокътят й проблесна в червен оттенък като на кръвта вътре.

— И това не дръзнаха да ме попитат.

— Защо?

— Защото не е възпитано. И ги е страх.

Амрен задържа погледа й, а сестра ми дори не трепна.

— Двете с теб си приличаме — отбеляза Амрен.

Не знаех дали дишам. Май и Рис не дишаше, като го потърсих по връзката ни.

— Не външно, нито по онова, което дебне под кожата и костите ни… — Изумителните й очи се присвиха. — Но… виждам същността ти, момиче. — Амрен кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. — Не си пасвала в калъпа, в който са се помъчили да те натикат. Не си могла да вървиш по пътя, на който си била родена, по който са те тласкали да вървиш. Мъчила си се, но така и не си успяла. И ето че пътят се промени. — Леко кимване. — Знам какво е чувството. Спомням си го, колкото и отдавна да съм го изпитвала.

Неста беше овладяла свръхестествената неподвижност на елфите далеч по-бързо от мен самата. Остана така няколко секунди, взирайки се в странната, дребна елфа пред себе си, претегляйки думите й, силата, която излъчваше… Сетне каза:

— Не знам за какво приказваш.

Червените устни на Амрен се отвориха в широка, змийска усмивка.

— Когато избухнеш, момиче, гледай да го усетят във всички светове.

Студен трепет полази кожата ми.

Рис обаче провлачи:

— Явно Амрен е взимала уроци по актьорско майсторство в театъра на нейната улица.

Тя го удостои с кръвнишки поглед.

— Сериозно говоря, Рисанд…

— Не се и съмнявам. — Той дойде да седне от дясната ми страна. — Но предпочитам да хапна нещо, преди да загубим апетита си от всички тези словоизлияния.

Широката му ръка стопли коляното ми под масата и го стисна утешително.

Касиан се настани отляво на Амрен, Азриел — до него, а Мор зае мястото срещу сенкопоеца, като за Люсиен остана…