Двор от крила и разруха

Когато ми се подигра за трети път в рамките на две минути, го ощипах по ръката с оправданието:

— Горещо е. Ботушите запарват.

Той вдигна вежди в същинско олицетворение на невинността.

— Не съм казал нищо.

— Присмиваш ми се под мустак. За пореден път.

— Живея с Мор от петстотин години. Научил съм по трудния начин да не коментирам женския избор на обувки. — Той се подхилна. — Колкото и да са нелепи.

— Отиваме на вечеря. Освен ако не сте планирали някоя битка след това?

— Присъствието на сестра ти е чиста битка само по себе си.

Огледах небрежно лицето му, отчитайки колко се старае да запази безизразното си излъчване, да се вторачва в произволни точки, само и само да не ме поглежда в очите. Рис летеше с нас, но достатъчно далеч, за да не ни чува. Затова попитах:

— Би ли я използвал, ако се окаже, че е способна да закърпи стената?

Лешниковите му очи се стрелнаха към мен, свирепи и бистри.

— Да. Не само заради нас, но и… Има нужда да излиза от Дома. Да… — Крилата му поддържаха равномерен, грохотен размах, а новите им части се отличаваха единствено по липсата на белези. — Ще се самоунищожи, ако дълго време остане затворена.

Гърдите ми се стегнаха.

— Според теб… — Премислих добре думите си. — Когато Котелът я промени, тя… Долових нещо различно в нея.

Помъчих се да потисна напрежението в мускулите си, щом споменът за онези моменти ме връхлетя. Писъците, кръвта, отвращението, докато гледах как влачат сестрите ми към Котела, безсилна да им помогна…

Преглътнах страха, вината.

— Сякаш… цялата й същност, стоманата и огънят в кръвта й… Сякаш се увеличиха многократно. Претърпяха катаклизъм. Все едно… да гледаш как домашна котка се превръща в пантера.

Поклатих глава в безсмислен стремеж да се отърся от спомена за онзи хищник, за яростта, кипяща в сивкавосините й очи.

— Никога няма да го забравя — пророни тихо Касиан, надушил или почувствал спомените, превзели съзнанието ми. — До края на живота си.

— Показвала ли е силата си оттогава?

— Никога. — Домът на Ветровете изникна пред нас и като че златистите светлинки по стените, прозорците и вратите му ни приканваха все по-близо и по-близо. — Но понякога я усещам. — После добави с лека горчилка в гласа: — Обикновено когато ми е ядосана. А това е… през повечето време.

— Защо?

Още от самото начало се джафкаха, но сега… да, отношенията им се бяха променили. Изострили.

Касиан отметна кичур тъмна коса от очите си, попораснала от последната ни среща.

— Не вярвам някога да ми прости за случилото се в Хиберн. На нея… но най-вече на Илейн.

— Крилата ти бяха съдрани. Едва бе оживял. — Вина, съкрушителна и отровна, пропиваше думите му. Точно срещу нея се бореха останалите в апартамента на Амрен. — Не беше в състояние да спасиш когото и да било.

— Дадох й обещание. — Вятърът рошеше косата му, докато се взираше в небето с притворени очи. — И не го спазих в най-важния момент.