Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Още сънувах как се мъчи да пропълзи до нея, как впряга волята си да я стигне дори в полунесвяст от болка и кръвозагуба. Също като Рисанд през последните ни мигове с Амаранта.
От широката веранда за кацане ни разделяха само няколко размаха на крилата му, но все пак попитах:
— Защо се стараеш толкова, Касиан?
Лешниковите му очи се попритвориха. Кацнахме плавно и допуснах, че няма да ми отговори, защото вече чувахме гласовете на другите в трапезарията отвъд верандата, а и Рис кацна грациозно до нас, макар че само ни намигна и пое напред.
Когато закрачихме след него към трапезарията обаче, Касиан промълви тихо:
— Защото не мога да спра да мисля за нея.
* * *
Никой не се изненада, че Илейн е останала в стаята си.
Но всички се изненадахме, че Неста не беше.
Вечерята далеч не беше официална, въпреки че Люсиен, изправен до прозорците, откъдето съзерцаваше залеза над Веларис, беше облякъл красив зелен жакет със златиста бродерия; кремавите му панталони подчертаваха мускулестите му бедра, а високите му до коляното черни ботуши бяха толкова лъснати, че полилеите от елфическа светлина се отразяваха в тях.
Открай време излъчваше неподправена изтънченост, но тук, тази вечер, с пристегната назад коса и закопчан до врата жакет, наистина приличаше на син на Велик господар. Напет, могъщ, леко циничен — но благовъзпитан и елегантен.
Тръгнах към него, докато другите си наливаха от виното, изсипано да диша в гарафи върху древната дървена маса, съзнавайки, че докато си приказваха, приятелите ми всъщност ни държат под око. Окото на Люсиен пък обходи небрежния ми тоалет, после отскочи към илирианците в кожените им дрехи, Амрен в обичайното й сиво облекло и Мор в разкроената й червена рокля.
— Тук изобщо има ли общоприет стил на обличане? — попита той.
Свих рамене и му подадох чаша вино.
— На когото каквото му харесва.
Златното му око изщрака и се присви, а накрая се върна към града пред нас.
— Какво прави цял следобед?
— Спах — отвърна той. — Изкъпах се. Седях си на задника.
— Може утре сутрин да те разведа из града — предложих. — Ако искаш.
Нищо че трябваше да се готвим за важна среща. Да поправяме стена. Да водим война. Можех да отделя половин ден. Да му покажа защо наричах това място свой дом, защо се бях влюбила в господаря му.
Сякаш разтълкувал мислите ми, Люсиен каза:
— Не е нужно да си губиш времето, за да ме убеждаваш. Разбирам. Виждам, че… че ние не сме ти давали онова, което си желаела, от което си се нуждаела. Колко ли малък и затънтен ти се е струвал домът ни, след като си зърнала всичко това. — Той посочи с брадичка към града, където вече пламваха светлинки сред спускащия се сумрак. — Кой би могъл да се мери с него?
Почти попитах: „Нямаш ли предвид кое би могло да се мери с него?“, но задържах езика си зад зъбите.
Преди да добави друго, нещо зад гърба ми привлече вниманието му и той затвори уста. Металното му око избръмча тихо.
Проследих погледа му и се помъчих да не се напрягам, когато Неста влезе в стаята.
Да, „поразително красива“ беше добро определение за облика й на Върховна елфа. А тъмносинята й рокля с дълги ръкави, която прилепваше по всяка извивка на тялото й, преди да се разпилее изящно по земята в изобилие от ефирен плат…
Касиан изглеждаше така, сякаш някой го е цапардосал в корема.
Неста обаче впери очи право в мен, докато елфическата светлина танцуваше по сребърните гребенчета из вдигнатата й коса. Отправи се към нас с гордо вдигната брадичка, игнорирайки всички останали. Молех се Мор и Амрен, които я наблюдаваха с вирнати вежди, да си замъл…
— Откъде взе тази рокля? — попита я Мор, понасяйки се към Неста с развени червени поли.
Сестра ми спря на място с напрегнати рамене, готова да…
Ала Мор вече беше до нея и опипваше тежката синя материя, оглеждаше преценяващо всеки шев.
— И аз искам такава — измрънка нацупено тя.
Несъмнено опит да си изпроси нова обиколка по магазините с мен. Все пак Великата господарка се нуждаеше от дрехи — по-изтънчени дрехи. Особено за предстоящата среща. Същото важеше и за сестрите ми.
Кафявите очи на Мор отскочиха към мен и едва се преборих със съкрушителната благодарност, заплашваща да подпали моите. Доближих ги.
— Предполагам, че другарят ми я е изровил отнякъде — отговорих, хвърляйки поглед през рамо към Рис, който седеше на ръба на масата, обграден от Аз и Касиан. И тримата илирианци се преструваха, че не ни подслушват, докато си наливаха вино.