Скитник броди по света

През първата година все търсех сгоден случай да се измъкна от замъка, но щастие не ми се усмихна нито веднъж. Разрешаваше ми се да ходя само до палмовата горичка, а да мина през нея и да продължа по—нататък, където се намираха двете врати на крепостта — вътрешната и външната, — не ми позволяваха, предупредили ме бяха, че ще ме хвърлят на кучетата, ако направя опит да премина отвъд. Стражи с копия, мечове и със сигнални рогове през раменете си сновяха денонощно от единия край на крепостта до другия. Не оставаше пролука за бягство. Дори да се откриеше такава пролука и да беше нощ или да имаше гъста мъгла — кучетата щяха да ме подушат и погнат. Тия псета бяха едри като телета, зли, давеха човека и го разкъсваха като нищо.

През втората година все по—рядко се сещах за бягство, а когато мисъл за бягство се мернеше в главата ми, вътрешно съвсем не бях уверен, че ще се реша да направя опит. Ездата, бойните упражнения, ситият и безгрижен живот — тия неща бяха взели своето от душата ми, тя не се измъчваше особено за света, който бях изгубил. Към края на третата година ми разрешиха да посещавам празничните увеселения в сеньорския замък. Там се запознах с дъщерята на барона — Инесса. Баронът ме провъзгласи па паж на Инесса, аз се влюбих в нея и вече дори насън не мислех за бягство; изгубеният свят избледня в душата ми. Когато знатните младежи от замъка отиваха «на любов» в някои нарочни квартири, взимаха в града и мен. И аз винаги се завръщах с тях.

Междувременно нещата не вървяха толкова гладко и беззбурно. През четвъртия месец на 1205 година, втората от моето пленичество, сеньорът се завърна от война с тежки рани и душевно съсипан — нашият цар Калоян беше надвил франките при Одрин и беше пленил самия император Балдуин. Макар и попретръпнал за загубения си свят, аз толкова се зарадвах на тая победа, че когато научих за нея, метнах на рамо проклетия ромеец, когото не мразех вече, и така, с тоя товар на рамото си, тичах по брега на езерото като луд, докато прехапах от умора език. На следващата 1206 година нашият цар Калоян надви франките под самите стени на крепостта и уби в битката маркграфа Бонифаций. Тогава моят сеньор Людовик зае неговото място и стана главен началник на града. Аз не се зарадвах много на тая победа, научих, че през нощта светецът Димитър пробол с копие нашия цар. Пробол го, както си спал кротко в палатката. Да ми беше паднал тогава тоя светец, щях напременно да го удуша. Дълго време, чуех ли името на тогова светец, нещо като да ме убождаше по сърцето.