Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Значи Блек е бил Пазителя на тайната на двамата Потър? — попита шепнешком мадам Розмерта.

— Както можете да предполагате — обясни професор Макгонъгол, — Джеймс Потър увери Дъмбъллдор, че приятелят му по-скоро би умрял, отколкото да издаде къде се намират, както и че самият Блек се канел да минава в нелегалност… Но въпреки всичко Дъмбълдор си остана някак тревожен. Спомням си, че предложи той самият да стане Пазителя на тайната на двамата Потър.

— Той е подозирал Блек? — ахна мадам Розмерта.

— Беше сигурен, че някой близък на семейство Потър постоянно осведомява Вие-знаете-кой за тяхното движение — мрачно продължи професор Макгонъгол. — Дори известно време подозираше, че някой от нас е станал предател и редовно донася на Вие-знаете-кой.

— Самият Джеймс Потър ли настояваше да се довери на Блек?

— Именно — потвърди тежко Фъдж. — И по-малко от седмица след заклинанието _„Фиделиус“_…

— Блек ги е предал? — досети се мадам Розмерта.

— Точно така. На Блек явно му е омръзнало да играе ролята на двоен агент и бил готов да обяви открито, че поддържа Вие-знаете-кого, като вероятно е планирал да го направи точно, когато умират двамата Потър. Но както е известно на всички ни, самият Вие-знаете-кой се провалил пред силата на малкия Хари Потър. Тогава, загубил моща си, останал почти без сили, той побягнал. Така Блек изпаднал в крайно неизгодно положение — господарят му се провалил точно в момента, когато той разкрил истинската си същност на предател. На Блек не му оставало друго, освен да се спасява с бягство…

— Мръсен подъл изменник! — провикна се Хагрид така силно, че хората притихнаха.

— Шшшшт! — сгълча го професор Макгонъгол.

— Аз го видях, бе! — ръмжеше Хагрид. — Сигурно съм бил последният, дето го е мернал преди да утрепе сичките ония хорица! Че нали аз спасих Хари от къщата на Лили и Джеймс, като ги убиха! Измъкнах го изпод развалините, клетото мъниче с ей такваз грамадна рана на челото, без майка и бащица… И кой мислите се появява — Сириус Блек, яхнал оня летящ мотоциклет, дето си го караше. Ама как да се сетя защо е дошъл? От’де да знам, че бил Пазителя на тайната на Лили и Джеймс? Рекох си, че е чул за нападението на Вие-знаете-кой и е пристигнал да види к’во може да се направи. Беше бял като платно и трепереше като лист. И к’во мислите, че сторих аз? ЗАПОЧНАХ ДА УТЕШАВАМ ТОЗИ ПРЕДАТЕЛ И УБИЕЦ! — изкрещя вече Хагрид.

— Хагрид, моля те! — каза му професор Макгонъгол. — Говори по-тихо.

— Можех ли да знам, че е разстроен не от смъртта на Лили и Джеймс, а заради Вие-знаете-кой? После ми разправя: „Дай Хари на мен, Хагрид, аз съм му кръстник, ще се грижа за него!“ Виж го ти! Ама аз нали имах заповед от Дъмбълдор, та му викам на Блек — не, Дъмбълдор каза, че Хари трябва да иде при леля си и вуйчо си. Блек продължи да настоява, ама накрая се отказа. Рече ми да ’зема мотоциклета му да закарам Хари дотам. „Няма повече да ми трябва“ — вика. Ама и аз да не се сетя, че е имало нещо гнило. Той си обичаше мотоциклета, защо да ми го дава, а? Как тъй нямало да му трябва вече? А работата си била от ясна по-ясна. Дъмбълдор го знаел като Пазителя на тайната на семейство Потър. Блек е разбрал, че още същата нощ трябва да си спасява кожата, ’щото Министерството на магията е щяло да го погне само след няколко часа. Ами ако му бях дал Хари? Бас държа, че е щял да го бутне в морето по средата на пътя. Сина на най-добрия си приятел! Тъй е то — кат’ премине един магьосник към Тъмната страна, вече за нищо и за никого не го е грижа…