Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Стори ми се, че това продължи поне десет минути.
Трудно ми беше да преглътна случката. О, мои богове! Затворник от крепостта тук, в горните етажи, свободен да прави каквото си поиска — някой можеше и да застане пред екзекуторите за това! Изключително опасни играчки си избираха. И се смееха!
Сетих се да погледна зитаба в ръката на графинята. Бях се заблудил, че е чучело. Още един шок — той се гърчеше! Дори зъбите му не бяха извадени. Само леко ухапване — и край! Тя обаче се захласваше от смях.
Постепенно шумотевицата стихна. Графинята излезе от сандъка. Обърна муцуната на зитаба към себе си и насочи показалец към носа му. Той затвори уста. Тя го сложи на дъното на сандъка и размаха пръст, като че му казваше: „Да се държиш добре!“ После затвори капака.
Вече не се смееха. Хелър тръгна към нея, хванаха се за ръце и застинаха, загледани един в друг.
Стражите си поеха дъх, махнаха му весело, изтърколиха платформата навън и затвориха вратата.
Аз още лежах сред разрухата в банята. Опитвайки се да се измъкна, вдигнах шум. Привлякох вниманието на Хелър, той неохотно пусна ръцете на графинята и дойде при мен.
— Малко грубо постъпихме с тебе, Солтан, но трябва да признаеш, че се получи страхотна шега.
Той ми помогна да стана и започна да оправя бъркотията в банята. Не се съгласих, че шегата беше страхотна. Тези кретени си играеха с огъня, като докараха графинята горе.
— Значи тук живееш? — запита графиня Крек. — Често съм се чудила какво има в горните етажи на крепостта. — Тя обикаляше и докосваше различни предмети. — Освен за парадите на Хист не съм излизала вече години от подземията! Но тук няма прозорец. — За момент се замисли и каза: — Това стаята на Солтан ли е?
Как ли се досети, нали Хелър беше почистил.
Той пусна някаква лека музика по „Домашния екран“. После като добър домакин се втурна да я настани. Отвори един шкаф и аз с изненада установих, че беше препълнен с чудесни неща за пиене и хапване. Сложи кутийка с розова искряща вода пред нея, сякаш беше от императорското семейство, разсеяно постави още две върху масата. Избра четири различни вида сладкиши и ги струпа в чиния пред графинята. Седна до нея. Някаква мъглява мисъл го бодна и той ми посочи креслото от другата страна на масата.
— Настани се удобно, Солтан. Не се притеснявай.
Но се обърна към нея, преди да довърши изречението. Те просто си седяха и се гледаха, толкова доволни, че чак светеха!
Седнах и предпазливо отпих от розовата искряща вода. Никак не е евтина. Съдържа какви ли не минерали и протеини, а мехурчетата й подскачат на шест инча над ръба на кутийката и изчезват в забавни миниатюрни цветни взривове. Усвоява се незабавно от организма и може здравата да ти замае главата.
Без да ме погледне, Хелър побутна няколко сладкиша към мен. Двамата неуморно се взираха един в друг с щастливи усмивки. Музиката се лееше. Нито ядяха, нито пиеха, достатъчно им беше да се радват, че са заедно.
Доста време мина, докато Хелър се пресегна, сложи парче сладкиш в устата й и вдигна своята кутийка към устните й. После и тя направи същото.
Усещах колко ненужен съм в тази стая!
Накрая те все пак се заеха с храната, но аз бях сигурен, че са си оплели краката под масата. Когато се наситиха, Хелър се отпусна назад. Каза безгрижно:
— Сетих се. Исках да ти покажа нещо.
Взе от една поставка пачка картички за упражнения по разпознаване на расите. Явно ги беше отнесъл от библиотеката. Отпред са изображения на хора, а от обратната страна — правилните определения. Показа й първата картичка.
— На кого ти прилича?
Виждах гърба: „Момиче, англичанка, Блито-3 (Земя, Европа).“
Тя погледна оживено. Но според мен би гледала с интерес всичко, което й покажеше той, дори празен лист хартия.
— Ами на момиче от високите полета на провинция Аталанта, на Манко. Моят род произхожда оттам, може би не знаеш. Допреди стотина години са имали владения там, но ги загубили.
— Чудесно — каза Хелър. — И аз съм роден в провинция Аталанта. Нали знаеш столицата, в Тапур.
И се впуснаха в задължителното: „Познаваш ли Джем Вис?“, „Помниш ли старата лейди Блайс?“ и „Още ли не са съборили старата сграда на съда?“, прекъсвано понякога от „Така ли?“, „Виж ти!“ и „Колко е малка тази Вселена“, и така безкрай. Ами нали и двамата бяха от Манко! Направо като на земляческа среща! Сякаш нямаха намерение да спрат.
Най-сетне се умориха, поне за малко, и Хелър се върна към картичките. Вдигна една с надпис на гърба „Стар мъж, полинезиец, Блито-3 (Земя, Океания)“.
— Някой от рибарите в пристанището на Дар ли е? — попита тя.