Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
— Изтървал си парите.
— Вярно — той вдигна банкнотата и я пъхна в джоба си.
Поздрави Хелър и излезе. Значи този страж прави всичко това не само заради парите. Нещо се мътеше.
Хелър взе учебник за Земята и се задълбочи в него. Не обръщаше никакво внимание на хартиите върху масата. Ама че глупак! И десетина дни нямаше да издържи на Земята.
От тази мисъл състоянието ми някак се влоши и започнах да се тревожа сериозно за здравето си. Стомахът никога не ми беше създавал проблеми. Не вярвах и да съм прихванал някоя треска.
Какво ли беше?
Ако отидех долу при доктор Кроуб, би ми предложил да ми сложи нов стомах. Замислих се за Кроуб. Никога, никога нямаше да допусна да губя съзнание, ако този смахнат се навърта наоколо — можеше да се събудя и с кравешка глава на раменете!
Ами предложението му за крайниците на Хелър!…
Стомахът ми отново се загърчи. Нямаше какво повече да повръщам. Само се надвесих от леглото и хълцах.
Хелър донесе леген, но не стана нужда. Смени мократа кърпа на челото ми. Не ме интересуваше какво става около мен. Гнетеше ме отчаяние. Не можеше да продължава така. Ако не започнех тази мисия, щях не да боледувам, а да умра.
Отпуснах се по гръб. Хелър се върна към учебника си. Накарах се да мисля спокойно и разумно. Кога започна тази болест?
Съсредоточих се и си припомнях внимателно. Започна в лабораторията на Кроуб. Нещо в самия него излъчваше отрова!
Да, всеки път, когато помислех за него, ми се гадеше.
Ха! Беше очевидно. Не биваше повече да доближавам Кроуб. Никога, никога, никога!
Внезапно се почувствах напълно здрав! В един миг усещах какви ли не ужасии. А в следващия състоянието ми вече беше великолепно. Без дори блед намек за болка или гадене!
Седнах в леглото, опиянен от щастие.
— По-добре ли си? — попита Хелър. Кимнах енергично. — Ами понякога тези неща минават съвсем бързо. В края на краищата ти си млад и здрав. Някой бързо изчезващ бацил, сигурно от това си се разболял. Радвам се, че оздравя.
Станах, пак си измих лицето и облякох новата си униформа. Натиках прословутите документи по джобовете и отново се въоръжих.
Глава пета
Но както казват свещениците на Волтар, „никога не се радвай прекалено на щастието си или боговете ще ти го вземат“. И онази вечер потвърди правилото.
Хелър се мотаеше из стаята, подреждаше, чистеше, излъска масата. Не ме интересуваше космонавтската му страст към ярко блестящия абсолютен порядък. Не ми пукаше дори от ехо-оркестъра, който свиреше по „Домашен екран“. Запълвах си времето с подреждане на разнообразните хартийки по джобовете си.
На вратата се почука и аз станах да отворя. Двама от стражите бяха докарали голям сандък на ниска платформа с колелца.
— За вас е — каза единият.
Сандъкът вдъхваше страх с размерите си. Не си спомнях да съм поръчвал подобно нещо.
— Как така за мене?
— Правилно, за вас е — отвърна стражът. — Не виждате ли?
В коридора беше твърде тъмно, за да различа надписа на етикета, затова те набутаха платформата в стаята и затвориха вратата след себе си.
Вярно си беше, отгоре на капака се виждаха големи букви:
„СПЕШНА ПРАТКА. ЛИЧНО ЗА ОФИЦЕР ГРИС!“
Сковано сериозните изражения на стражите и погледът на Хелър би трябвало да ме подсетят, ала аз се бях отдал на блаженството си.
Протегнах ръка, хванах дръжката и вдигнах капака. Не знам какво очаквах да видя, но срещу мен се изправи живият ужас!
Главата на зитаб! Широко отворена уста с остри зъби — най-отровното влечуго на Волтар! Заговор за убийство!
Капакът трясна на пода. Аз отлетях назад от сандъка, сякаш ме изстреляха с оръдие.
Буквално се носех по въздуха. Налетях върху душа. Моите трескаво мятащи се ръце съдраха завесата. Наредените шишенца с лосиони и шампоани забарабаниха по главата ми като шрапнели. И продължавах да се натискам назад, като че можех да пробия стената!
Зитабът се надигна заплашително, изпънал всичките си пет фута. Очаквах след секунда да прониже въздуха и да ме достигне в другия край на стаята. Как изведнъж се оказа неподвижен?
А после — о, богове, още по-зле! Облечена в яркоалено, графиня Крек се изправи от този сандък!
Всички се разпищяха от смях! Стражите, Хелър и графинята.
Тя държеше с една ръка зитаба зад главата. Беше надигнала отровното животно от сандъка — все едно, че се е готвело да нападне. А сега с другата се държеше за корема, толкова силно се смееше! И смехът им не спираше. Превиваха се. Единият от стражите падна на пода и замалко да умре от задавяне. Хелър така се кикотеше, че му се наложи да се подпира на облегалката на креслото, от очите му се стичаха сълзи.