Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
Признавам, че се бях помолил да видя тринадесетгодишно момиче с огнена коса, заспало преди седем века и половина. Бях много разочарован от това, че не го открих.
— Можете да слизате! — извиках.
Господарят Ли, князът, Утринната скръб и Лунното момче се спуснаха при мен. Запалиха своите факли и стана достатъчно светло, за да видим, че дълги години никой не бе нарушавал целостта на дебелия слой прах. Влязохме внимателно в тунела и след малко се оказахме в една много по-голяма пещера. Реших, че някога е била използвана за тренировки по стрелба с лък. Дори бях готов да се обзаложа, че стрелецът е бил младо момче или момиче. Отвсякъде стърчаха стрели, включително и от огромните греди, които крепяха тавана. Видяхме и древно писалище. От лявата му страна бе разположена дълга дървена маса, а от дясната имаше няколко сандъка с меден обков. Сандъците бяха празни. Точно пред писалището имаше огромна метална плоча, закрепена към каменния под. Господарят Ли я погледна замислено и се почеса по носа.
— Прилича ми на писалището на ковчежник — рече. — Нормалното е майсторите и надзирателите да застават пред писалището, докато той им отброява заплатите. Да не забравяме, че Смеещият се княз е обичал да се шегува.
Господарят Ли отиде зад писалището и започна да търси нещо. Най-сетне откри някакъв лост. Направих крачка назад. Чу се зловещото скърцане на метал и плочата се разтвори на две части, които увиснаха на пантите си. Там, където някога бяха заставали майстори и надзиратели, сега зееше тъмна дупка. Внимателно коленичих редом до нея и се опитах да я разгледам на светлината на факела. Тя обаче не достигаше до дъното. Намерих наблизо голяма треска, запалих я от факела и я пуснах в кладенеца. Насмалко не загасна по време на падането си, но все пак успя да свети достатъчно, колкото да затаим дъх от видяното.
Треската бе паднала върху острия стърчащ ръб на скала, точно в пространството между два изгнили човешки трупа. Не бяха древни скелети като онези, които бяхме видели в тунела. Кичури коса и части от изсъхнала плът все още бяха полепнали по тях. Дрехите им бяха практически непокътнати.
— Намират се там от не повече от двадесет или тридесет години — промърмори Господарят Ли.
— От тридесет и три — прошепна князът, побелял като платно. — Обичах да си играя при тях. Това са А Чен и By И, градинарите. Разрешаваха ми да яздя биволите и да ровя тор с лопата и въобще да върша всичко, което ми бе забранено. Един ден изчезнаха и повече не ги видяхме.
Господарят Ли опита здравината на една от скамейките и едва след това седна. Вдигна се облаче от прах. Погледна замислено шахтата.
— Един откраднат ръкопис — рече тихо, сякаш говореше на себе си. — Двама мъртви монаси, неземен звук и унищожени дървета и храсти. Дали убийството на двама градинари преди тридесет и три години също има някакво отношение към това? Дали са открили сами входа на тунела и са дошли тук? Кое е станало причина да намерят смъртта си? Ако и в този случай са замесени неприятни хора, облечени в шутовски дрехи, това ще е по-скоро потвърждение на теорията, че си имаме работа с някакъв религиозен култ. Може би е свързан с камъка, почитан от Смеещия се княз, и има пряка връзка с неговите монаси.
Господарят Ли внезапно се изправи.
— Това е само първоначален оглед — каза. — Следващия път е добре да дойдем тук тежко въоръжени. За щастие по праха ще можем да разберем дали някой друг също е посещавал това място. Нека все пак погледнем какво друго има тук.
В три от стените на пещерата зееха отворите на тунели. Всичките бяха силно укрепени срещу срутвания. Дебелите дървени греди обаче бяха толкова стари, че не трябваше да изключваме възможността да се разпаднат само от едно кихане, така че движенията ни бяха много внимателни. Първият тунел завършваше със срутване и пътят ни се оказа препречен от нападали камъни. Същата история се повтори и във втория тунел. Третият бе толкова опасен, че нито един човек с всичкия си ум нямаше да се осмели да влезе в него. Бе просто чудо, че не се бе срутил още преди години. Четвъртият тунел също се оказа запушен от срутили се скали. Същото се повтори и в останалите тунели. Местата, към които водеха, не можеха да бъдат достигнати откъм пещерата. Очевидно, трябваше да потърсим някакъв друг вход към гробницата на Смеещия се княз.
Разочарованието ни бе неописуемо. Господарят Ли бе започнал да ругае още след проверката на шестия тунел и не престана да прави това и в момента, когато с посърнал вид започнахме да се изкачваме по въжената стълба. Запримигахме на ярките слънчеви лъчи и се отправихме към средата на пролома. Лунното момче внезапно се спря и вдигна ръка. Слухът му бе невероятен.