Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
— Стойте — рече кралят. Гласът му, макар и тих, бе изпълнен с властност, така че стрелите се насочиха към земята. Изправи се, с бавна стъпка се запъти към Лунното момче, стиснало в прегръдките си Утринната скръб, и коленичи до него. От гръдта й се подаваше накрайникът на стрела.
Стрелата бе насочена точно към сърцето й. С ужас осъзнах, че Утринната скръб беше мъртва.
— Кой ли е бил способен да стори това? — прошепна кралят. — Та нито едно от моите момичета не стреля произволно — повдигна огромната си глава и ги погледна. Всички Златни момичета сведоха смирено глава, когато срещнаха погледа му. Всички, освен началничката им. Орловите й очи продължаваха да гледат предизвикателно, но със същия успех можеше да се опита да впери взор в слънцето. Накрая и тя сведе поглед и устните й затрепериха. По бузата й се стече сълза.
— Мен Чан, нима наистина страданията ти са били толкова силни? — попита нежно кралят. — Трябваше да ги споделиш с нас, дете мое. Ревността е ужасно чувство. Тя превръща драскотините в огромни кървящи рани. Нямаше причини да ревнуваш. Това, че обичахме Утринната скръб, не означава, че любовта ни към теб е била по-малка.
Господарят Ли коленичи до Утринната скръб. Погледът му се изпълни с удивление.
— Може и да не ми повярвате, но тя все още диша — рече той. Сърцето ми подскочи като пъстърва, захапала въдицата.
— Ако оцелее, ще живее до деня, когато планината Юн Тай се стовари отгоре й — промърмори Господарят Ли.
Ръката му се придвижи към стрелата, сякаш възнамеряваше да я измъкне.
— Не — отсече кралят. За пръв път бе насочил поглед към мен, и за пръв път установих, че една от стрелите на момичетата бе пробила лявото ми бедро. Върхът й бе излязъл от него и стърчеше. Видях, че накрайникът на стрелата е широк и остър. Измъкването на такава стрела от нечие тяло неизбежно би предизвикало смърт.
Отчупих накрайника от стрелата в бедрото си и едва след това я измъкнах. След това отидох при Утринната скръб и отчупих накрайника с пера от стрелата, която я бе поразила. Затаих дъх, когато Господарят Ли започна да натиска стрелата навътре. Бях подложил длан под гърба на Утринната скръб и най-сетне усетих как върхът на стрелата пробива кожата й. Хванах стрелата и я измъкнах от тялото.
Утринната скръб все още дишаше. Господарят Ли старателно бинтова раната. Чух нечий сподавен хленч и реших, че плаче Утринната скръб. Плачът обаче принадлежеше на Мен Чан, началничката на телохранителките на краля. Утринната скръб се опита да отвори очи, но не й стигнаха силите.
— Зле ли ти е, Тай Тай? — прошепна тя. — Да ти изпея ли нещо, Тай Тай? Понякога песента успокоява болката.
Това, което се случи впоследствие, изуми всички ни. Бяхме чували много пъти песните на Утринната скръб, но този път тя пя по съвършено различен начин. Пееше, за да успокои болките на старата госпожа, която я бе взела при себе си и й бе дала дом и име. Песента, която излезе от устните и сърцето й, бе същинско вълшебство.
Не мога да опиша тази песен. Мога само да кажа, че тя ми напомни едновременно магьосническата музика на Лунното момче, смесена с прекрасните сияещи рисунки на княз Лю Пао. Просто нямам думи.
Чух чисти звуци, които достигнаха Небесата, разпъдиха облаците, стрелнаха се покрай луната, сляха се със сияйния блясък на звездите на Великата река и започнаха да танцуват сред боговете. Последната нота измени своя блясък и звучене, след което започна наново да се спуска към земята. Чистият глас ни разказа за чудесата, които можем да открием в дъждовните капки и в бурните пролетни потоци, в меките звуци на лятото и в чистия кънтеж на есента. Вятърът виеше и разнасяше снежни вихрушки, но Утринната скръб продължаваше песента си за бълбукащ чайник в топла колиба през зимния ден. Колиба, в която една стара госпожа лежеше в леглото си. Звуците станаха все по-тихи и по-тихи, преминаха в приспивна песен и накрая секнаха.
— Съжалявам, Тай Тай — прошепна Утринната скръб, — но не мога да пея повече. Тази песен ми причинява болка. Прекрасна е, но не е редно да я пея повече. Напомня ми кражба.
Главата й се отпусна. Сърцето й продължаваше да тупти, но тя вече бе в безсъзнание.
Спогледахме се мълчаливо. Кралят на Чао се запъти към колесницата си. С огромните си ръце повдигна безпомощните коне и ги изправи на крака. След това ги успокои с ласки и благи думи. Златните момичета разтвориха редиците си, за да му дадат път да стигне до началничката им.
Мен Чан бе мъртва. Бе паднала по лице и от гърба й стърчеше острието на собствения й меч. Кралят измъкна меча от тялото й и я обви със своето наметало. Взе я на ръце, качи се в колесницата си и седна на въртящия се стол. Тялото на мъртвото момиче остана в скута му. Златните момичета отвориха малко ковчеже, извадиха оттам снежнобяла траурна кърпа и обвиха главата на краля с нея. Едно от тях взе юздите на колесницата. Крал Ши Ху и неговите Златни момичета мълчаливо се оттеглиха, без дори да ни погледнат. Повече не ги видях.