Легенда за камъка

— Един мой приятел, който почина поне преди шестдесет години, веднъж ми разказа нещо много любопитно за Ту Ван — рече Господарят Ли. — По негови думи, била единствената известна му аристократка, която затъкнала в косата си игла с обикновен камък, досущ като простите селянки. Във всичко останало обаче била невероятна разсипница.

Младата дама, която ни гледаше от портрета, действително се отличаваше с голяма красота, макар и да не можеше да се разбере в каква степен е била истинска, и в каква — плод на угодничеството на художника. Косата й бе украсена с една-единствена голяма игла, крайчецът на която едва се виждаше. Господарят Ли я изучи внимателно, като носът му почти допря до картината.

— Значи, бил е прав. Настина е камък. Не вярвам художникът да е бил толкова смел, че да си позволи да фантазира в тази подробност.

Сетне се извърна към нас.

— Помните ли думите на Су Ма Чиен? След втория удар с брадвата от камъка на Смеещия се княз се отчупило малко парченце. Изглежда, че именно то е украсило иглата за коса на съпругата на Смеещия се княз. Не трябва да забравя да я попитам дали е така.

Погледнахме го удивено, но той не каза нищо повече.

Щом нещо се отнасяше до Утринната скръб, Лунното момче показваше голяма деловитост. Нито веднъж не се отдели от нас, за да търси млади момчета. Не губихме време и след няколко дни стигнахме до местоназначението си. От върха на един хълм видяхме покрива на малък храм и Господарят Ли съобщи, че сме пристигнали.

— Това е храмът на Лю Лин — рече. — Чували ли сте за него? Отговорихме, че не сме чували.

— Предполагам, че всичките си ни биваше, но Лин беше къде-къде по-напред от нас — рече Господарят Ли и се усмихна при разравянето на старите спомени. — Сякаш и сега го виждам в каручката му, в която бе впрегнал два елена. Подире му се мъкнеха двама слуги. Единият от тях носеше вино в количество, достатъчно да умъртви Лин, а другият бе въоръжен с лопата, за да може да го погребе веднага, ако умре. Толкоз за конфуцианските церемонии. Когато му отидех на гости, винаги го заварвах чисто гол, както майка му го бе родила, а той пък започваше да крещи: „Моят дом е Вселената, а моята къща е единствената ми дреха! Защо се вмъкваш в панталоните ми?“ Господарят Ли посочи с ръка храма.

— Лин бе решил, че хората обичат да слушат единствено лъжи, така че основа Храм на илюзиите и уреди един орден да се грижи за него и след смъртта му. Как мислиш, Лунно момче, в състояние ли е една илюзия да убие човек?

Лунното момче сви рамене.

— Моят учител, Лин Цзе Нин, преди време оглуши един разбойник, като му внуши, че слуша два огромни дракона, затворени в съседната стая. Нямаше никакви дракони, разбира се. Същинският звук бе толкова слаб, че едва ли щеше да уплаши и врабец, но разбойникът временно се лиши от слух.

— А ти, Воле, какво мислиш?

— Веднъж баба Хо се разсърди за нещо на зет си и му внуши, че е паднал по стълбите и си е счупил левия крак. Той й се присмя, обаче на следващия ден кракът му започна да се подува и да се покрива с черни и сини петна, и цяла седмица след това не можа да работи.