Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Моксииии!
Нищо. Мокси беше изчезнал, потънал някъде, беше се изпарил.
— Моксиии!
Лиско се ослуша.
Слава богу!… Този път се обади Димби, който продължаваше да пее.
— Димбиии! — извика бързо лисичето.
— Хайде де! — отвърна му Димби. — Чакам.
— Чакаш, но…
— Кога ще дойдеш?
— Къде си?
— Не знам… Чакам те.
— Откъде да мина?…
— Не знам… Каза ми да пея и пея… Лиско!
— Сега ще те намеря! Откъде да мина?
— Не знам… Идвай по-бързо.
— Да си виждал Мокси? — Лиско оглеждаше новата обстановка, която му се струваше и стара, после отново непозната, по-късно му се видя много позната… — Димби, чуваш ли какво те питам?… Да си виждал Мокси?
— Никак.
— Защото преди малко го чух.
— Нито съм го виждал, нито съм го чувал.
— А Домби?
— Кой беше Домби?
— Димби! — Гласът на Лиско прозвуча тревожно.
— Какво?
— Не се шашвай!… Чу ли?
— Невъзможно е, Лиско… Вървиш, пееш, пак вървиш, сам, пак вървиш, пак пееш, пак сам, все сам и трябва да пееш, въртиш се насам-натам… Ще идваш ли, или не?
— Стой така!… Идвам!
— Чакай!
— Какво има?
— Ето Мокси!…
— Извикай го! — изкрещя Лиско.
— Моксииии! — извика Димби.
— Кой вика? — чу се далечен глас.
— Стой там! — заповяда Димби.
— Къде? — отвърна далечният глас.
— Където те видях.
— Къде ме видя?
— Където мина, преди да изчезнеш.
— А ти къде си?
— Тук съм… Говоря с Лиско… Лиско, да отивам ли при Мокси?
— Разбира се, глупако!… Бързо!…
Тук Лиско се досети нещо и извика името на Димби, но беше късно. Никой не му отвърна. Хукна по галерията: вляво, вдясно, напред, сега пак надясно, напред, пак надясно, а сега наляво, да видим какво ще стане, сега пък отново направо, тази галерия е по-широка, мога да развивам бясна бързина… Стоп!… Тук трябва да спра!
Понесен от инерцията, Лиско едва се задържа.
Лиско се задържа едва. Само върхът на муцуната му се допря до огромната паяжина с влакна като върви за обуща, които просто иззвънтяха като струни. Лиско се дръпна отривисто назад и погледна паяжината. Тя се спускаше от тавана до пода, вкопчена здраво за пръстта. По-късите й пипала се държаха за стените. В горния ляв ъгъл се размърда огромен паяк.
— Хайде де! — подкани го паякът.
— Какво? — запита учудено Лиско.
— Хвани се де!
— Защо да се хвана?
— За какво съм опънал тая паяжина!…
— За какво си я опънал?
— Да хвана някого — отвърна паякът.
— Ти си луд!… Мен ли да хванеш?
— Ами да.
— Ха!… И за какво?
— Да те изям.
— Глупако, не ми ли стигат останалите беди?… Не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че ти ли?
— Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам — нищо, нищо не пада.
— Защо си наврял тука паяжината?
— А къде?
— Като всеки нормален паяк — вън.
— Вън!… А как вън!… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
— Цял живот!!!…
— Дори повече.
— Тогава аз как ще изляза? Кога?…
— На трийсети февруари!… Оттук не се излиза.
— А знаеш ли на кого е този лабиринт?
— Не.
— А кой го е направил?
— Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
— Довиждане.
— Тръгваш ли?
— А какво да правя?
— И ще ме оставиш?
— Не ме интересуваш.
— Отново в самота?
— Да.
— Боже, боже!… Ти нямаш сърце.
— Хайде!… И дано падне нещо.
— Нищо не пада, ще знаеш.
— Това да се чува!… Сбогом!
— До скоро виждане!
— Ще има да чакаш!…
— Ами! — засмя се паякът. — Ще си говорим!…
Смехът на паяка кънтеше дълго след дисковото отдалечаване. Лиско го чуваше още, дори след като зави два пъти и повървя из самотна права галерия. Най-после самотникът млъкна и настъпи познатата тишина, в която се прокрадваше звънтенето на падащи капки. Пред него се изпречи локва. Лисичето се засили и я прескочи. Поне в едно беше сигурен, че никога не е минавал оттук.
Той спря и разтърка очи. Отново. Още веднъж. Какво беше това? Докато се досети, опашката на Мокси изчезна.
— Моксиии! — изкрещя Лиско.
— Лиско, ти ли си? — запита гласът на магарето.
—Да.
— Къде си? — запита гласът.
— ТИ къде си?
— Че знам ли вече?…
— Чакай!
— Чакам.
Лиско затича отново.
Но накъде?… Вляво — пресечка, вдясно — пресечка, зад първата — втора, зад втората — трета; още една, друга, още две, още три. Спря се, замисли се, но какво имаше, да се мисли?… Можеше ли да се измисли нещо особено? Не му остана друго, освен да се развика. Лиско изкрещя името на магарето и го учуди фактът, че на това място ехото беше особено — по-плътно, не се умножаваше толкова. Не само че не се умножаваше, но… Точно така!… Чуваше се едно-единствено ехо, гласът му само отиваше и се връщаше. Това породи лошо предчувствие у него, Лиско забави крачки, спря и извика още няколко пъти. Това е положението!… Може да вика до утре, ехото е едно, което означава, че лабиринтът е свършил, ако изобщо един лабиринт може да свърши някъде. „Сега трябва да внимавам — рече си Лиско. — На това място трябва да внимавам най-много, да обмисля спокойно обстановката, за да не се върна там, откъдето потеглих.“