Десет приключения на Лиско

— Ами!… Измама!… Този камък ми е познат. И този!…

— Не разбирам — настоя с половин глас Лиско.

Магарето прошепна в ухото му:

— Тук вече сме били… И другаде сме били.

— Имаш право — предаде се Лиско.

— Ние се въртим — промълви отчаяно Мокси. — Защо така?

— Защото сме в лабиринт! — каза спокойно Лиско.

Мокси запита какво е лабиринт. Лиско му обясни, че лабиринт е едно нещо, което започва на едно място и още със започването се мъчи да свърши, но не свършва, премества се на друго място, връща се на същото място, после отива някъде другаде, а по-късно се връща на съвсем друго място, което е било същото, но на пръв поглед е изглеждало като друго, което пък освен че е друго, пак се оказва същото, но малко по-вляво и малко по-вдясно, докато неочаквано се оказва, че мястото е същото, което отначало ни се е струвало, че е друго, а сме мислели за същото, освен това началото и краят на лабиринта се съединяват там, където се разделят, за да ни докажат, че всяко нещо има начало, което всъщност е неговият край, а краят, макар че прилича на началото, е нещо съвсем друго.

— Разбра ли? — запита накрая Лиско.

— Да — отвърна Мокси.

— Ако не си, да повторя.

— Разбрах! — извика Мокси и почувствува сърбежа.

— Тогава ТИ повтори!

— Не! — изрева извън себе си магарето, хвърли се към най-близката стена и започна да чеше всичките места, които го бяха засърбели.

Като се начеса добре, Мокси мина в атака. Той обвини Лиско за всички злини, които са се струпали на гърба му през последните няколко седмици, отново заяви, че иска да излезе на земята, и заплаши, че щом излезе, ще прати завинаги лисичето по дяволите с неговите приключения и други глупости, няма да погледне нито него, нито димбидомбовците, по цял ден ще пасе, дори ще се премести в друга гора, където ще дочака спокойна старост, изпълнена с блажена скука.

Лиско призова към спокойствие и започна да доказва, че Мокси е обхванат от нервна криза, нещо съвсем естествено за всяко интелигентно животно или човек.

— Това значи ли, че спадам към интелигентните животни?

— Да — потвърди Лиско.

Бе приятна новина, Мокси искаше да се зарадва, дори се постара, но не можа. Нещото, което Лиско бе нарекъл „криза“, се промъкна бързо в него и Мокси извика:

— Искам да излязааа!

— Шшшът! — побутна го Лиско.

— Не ме пипай! — подскочи Мокси. — Какво искаш?

— Погледни! — прошепна Лиско.

Мокси погледна напред и се опули.

Срещу тях спокойно вървеше Домби. Лиско сложи лапа пред устата си, молеше за пълна тишина. Домби се приближаваше. Той се изравни с тях и без да им обърне каквото и да е внимание, продължи пътя си. Двамата се обърнаха след него.

— След мен! — заповяда Лиско и се втурна към завиващия по пътеката Домби.

Лиско зави със завоя на пътеката, както зави и Домби, но от него нямаше и следа. Галерията се раздели на три ръкава, преследвачът хвана средния ръкав, затича се, но спря задъхано — безсмислено бе да се върви нататък, и то по три причини:

Първо — нито помен от Домби.

Второ — галерията неочаквано се разклони на още четири галерии.